В капана между любовта и реалността: Историята на една годеница

– Не мога да повярвам, че пак закъсняваш, Даниел! – гласът ми трепереше, докато стоях пред огледалото в коридора и стисках ключовете в ръка. Беше петък вечер, а аз чаках годеника си Даниел да се прибере. Вече бях облечена с новата си рокля, а масата в хола беше подредена за двама – свещи, салата шопска, любимото му вино от Мелник. Но часовникът показваше 20:47, а телефонът ми мълчеше.

В този момент вратата се отвори рязко. Даниел влезе, носейки на ръце малката си дъщеря от първия си брак – Мария. След него се появи и бившата му съпруга – Елена. Изглеждаха като семейство от реклама – усмихнати, сплотени, сякаш аз бях просто страничен наблюдател.

– Извинявай, Лили – каза Даниел, като остави Мария на дивана. – Елена нямаше с кого да я остави. Надявам се, че не е проблем.

Погледнах към Елена. Тя се усмихна извинително и прошепна:

– Благодаря ти, Лили. Знам, че не е лесно.

В този миг усетих как нещо в мен се пречупва. Бях приготвила романтична вечеря за двама, а вместо това се оказах домакиня на семейна среща, в която не принадлежах. Мария веднага се втурна към баща си и започна да му разказва какво е правила в детската градина. Даниел я слушаше с такава нежност, каквато рядко виждах в очите му, когато беше само с мен.

Опитах се да се усмихна и да не покажа колко ме боли. Седнах до масата и започнах да режа хляб, докато тримата разговаряха за предстоящия рожден ден на Мария. Елена спомена, че ще покани всички роднини и попита Даниел дали ще дойде с мен или само той.

– Ще видим – отвърна той уклончиво и погледна към мен. – Лили, ти какво мислиш?

– Не знам… – прошепнах. – Може би е по-добре само ти да отидеш.

Тишината натежа над масата. Елена бързо смени темата, но аз вече се чувствах невидима. След вечерята тя си тръгна, а Мария остана да спи при нас. Даниел ме прегърна и прошепна:

– Благодаря ти, че си толкова разбираща.

Но аз не бях сигурна дали разбирам нещо повече от това, че съм чужда в собствения си дом.

Седмиците минаваха, а подобни ситуации се повтаряха все по-често. Всяка събота сутрин Даниел излизаше с Мария и Елена – „за да не се чувства детето объркано“. Понякога ги виждах през прозореца как се смеят заедно на детската площадка. Вечер той се връщаше уморен и мълчалив. Аз го чаках с топла супа и надежда в очите.

Една вечер не издържах:

– Даниеле, чувствам се като гостенка в собствения си живот! Винаги си с тях… А аз? Къде съм аз?

Той въздъхна тежко:

– Лили, Мария е дете. Тя има нужда от мен. Елена… тя е майка ѝ. Не мога да ги изоставя.

– Не ти казвам да ги изоставиш! Но кога ще бъдем само ние двамата? Кога ще имаме нашето време?

Той замълча дълго:

– Може би не съм готов за ново семейство… Не знам.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Всичките ми мечти за общ дом, за сватба, за деца – всичко изглеждаше като мираж.

На следващия ден отидох при майка ми в Люлин. Тя ме посрещна с топла баница и загрижен поглед:

– Какво има, Лили? Пак ли плачеш заради него?

Разказах ѝ всичко. Тя ме прегърна силно:

– Мило мое момиче, любовта е хубаво нещо, но ако трябва постоянно да се бориш за мястото си до някого… струва ли си?

Думите ѝ ме удариха като гръм. За първи път осъзнах колко много съм загубила от себе си в опитите да бъда „разбираща“. Върнах се у дома и седнах срещу Даниел:

– Трябва да поговорим сериозно. Не мога повече така. Обичам те, но не мога да живея в сянката на миналото ти.

Той ме погледна тъжно:

– Лили… Не знам какво да направя.

– Може би трябва да се разделим…

Дълго стояхме мълчаливо един срещу друг. После той кимна бавно:

– Може би е по-добре така.

Събрах малкото си вещи и напуснах апартамента ни. Вървях по улиците на София и плаках, но усещах странно облекчение. За първи път от месеци дишах свободно.

Сега стоя сама в малката стая под наем и се питам: Кога любовта престава да бъде достатъчна? И струва ли си да губим себе си в името на чуждото щастие?