Любовта на втория етаж: Историята на една забранена близост

– Мога ли да помогна? – гласът му беше топъл, а очите му – сини като дъждовното небе навън. Стоеше на прага на апартамента ми, докато аз се борех с торбата от „Била“ и мократа си чадърка. Петър – съседът от втория етаж, за когото майка ми винаги казваше: „Той е добър човек, но много самотен.“

– Благодаря, ще се оправя – отвърнах, но ръцете ми трепереха. Не от тежестта, а от нещо друго. От онзи поглед, който ме пронизваше до кости. От години никой не ме беше гледал така. Не бях свикнала да бъда забелязвана.

Петър пое торбата и я внесе вътре. Усмихна се леко, сякаш знаеше нещо, което аз не знаех. – Дъждът тази година не спира – каза той, докато оставяше покупките на масата. – Но понякога точно в такива дни се случват най-неочакваните неща.

Засмях се нервно. – Какво например?

– Срещаш някого, който ти напомня, че животът не е свършил – отвърна той и ме погледна право в очите.

Така започна всичко. С една торба с покупки и един дъждовен ден. Аз – Мария, на 38 години, разведена, с дете в гимназията и майка, която живее с мен. Той – Петър, 62-годишен вдовец, бивш учител по литература. Две самотни души в панелен блок в „Люлин“, които никога не са вярвали, че ще имат право на ново начало.

Първите ни разговори бяха невинни – за книги, за времето, за това какво е да остарееш сам. После започнахме да се засичаме все по-често – уж случайно в асансьора или пред входа. Веднъж ми донесе домашен сладкиш „за детето“, друг път ми помогна да сменя крушката в коридора.

Майка ми започна да подозира нещо. – Внимавай с този човек – каза ми една вечер, докато миехме чиниите. – Хората ще говорят. Той е много по-възрастен от теб.

– Мамо, просто си помагаме – излъгах. Но вече знаех, че лъжата ще стане навик.

Синът ми Георги също забеляза промяната. – Мамо, защо винаги се усмихваш, когато говориш по телефона? Кой е този Петър?

– Приятел – казах кратко. Но сърцето ми биеше лудо.

Петър ме покани на кафе у тях. Апартаментът му беше пълен с книги и стари снимки. Разказа ми за жена си Маргарита, която починала преди пет години от рак. Говореше за нея с обич и тъга.

– Мислех, че никога повече няма да обичам – призна той. – Но ти… ти ме караш да се чувствам жив.

Сълзите ми потекоха сами. Прегърнах го и за първи път усетих какво е да бъдеш приет такъв, какъвто си.

Започнахме да се виждаме тайно. Вечер излизахме на разходка в парка зад блока или гледахме стари български филми у него. Веднъж Петър ми подари стихотворение, което беше написал за мен:

„В дъждовен ден те срещнах,
с очи като изгрев над Витоша.
Сърцето ми забрави зимата,
отново повярва в чудеса.“

Но щастието ни беше кратко. Слуховете в блока се разнесоха бързо. Съседката от третия етаж започна да ме гледа осъдително. Майка ми спря да говори с мен цяла седмица.

– Срам ме е от теб! – извика тя една вечер. – Как можа да се забъркаш с човек на баща ти?

– Това е моят живот! – отвърнах през сълзи. – Защо винаги трябва да живея според чуждите очаквания?

Георги също страдаше. В училище го подиграваха: „Майка ти ходи с дядо!“ Веднъж го намерих разплакан в стаята му.

– Мамо, моля те… Спри! Не мога повече!

Сърцето ми се късаше между любовта към Петър и болката на сина ми. Опитах се да говоря с него:

– Георги, знам, че ти е трудно. Но Петър ме прави щастлива.

– А мен кой ще направи щастлив? – прошепна той.

Започнах да се съмнявам във всичко. Струваше ли си? Можех ли да бъда щастлива за сметка на семейството си?

Петър усещаше напрежението.

– Ако трябва да те загубя, за да бъдеш спокойна… ще го приема – каза той една вечер.

– Не искам да те губя! Но не знам как да продължа…

Дните минаваха в напрежение и страх от поредния скандал или подигравка от съседите. Но когато бях с Петър, светът спираше. Само тогава усещах истинския смисъл на живота.

Сега седя сама до прозореца и гледам как дъждът отново блъска по стъклото. Петър вече не живее тук – замина при сестра си във Варна, за да ми даде време да реша какво искам.

Питам се: заслужава ли си любовта жертвите? Има ли възраст за щастието? Или просто трябва да послушам сърцето си?

А вие… бихте ли рискували всичко заради любовта?