Денят, в който осъзнах, че синът ми не ме чува

— Дани, стига! — гласът ми трепереше, докато държах лъжицата над тенджерата с боб. Парчетата хляб вече летяха из кухнята, а сестра му Виктория се опитваше да го спре, но той само се смееше и крещеше още по-силно.

— Не искам боб! — извика той и блъсна чинията си. Бобът се разля по покривката, а аз едва сдържах сълзите си. Мъжът ми Петър въздъхна тежко и се обърна към мен:

— Пак ли ще го оставим да прави каквото си иска? — прошепна той, така че само аз да чуя.

Погледнах го умолително. Знаех, че е прав. От месеци усещах как Дани става все по-неуправляем. Всяка молба, всяка забележка се превръщаше в битка. Вече не знаех дали греша като майка или просто детето ми е различно.

— Дани, седни! — опитах се да звуча твърдо. — Трябва да се научиш да уважаваш масата и всички нас!

Той ме погледна с онзи поглед — смесица от предизвикателство и болка. Сякаш искаше да ми каже нещо, но не можеше. Виктория избухна:

— Защо винаги всичко е заради него? Аз съм по-голяма, а никой не ме слуша!

Петър стана рязко от масата:

— Аз излизам! Не мога повече така!

Вратата се затръшна. Останах сама с децата и с чувството за провал, което ме задушаваше. Седнах на пода до Дани, който вече беше притихнал.

— Мамо… — прошепна той. — Ти ядосана ли си?

Прегърнах го силно. — Не съм ядосана, Дани. Просто… понякога ми е трудно. Искам да разбереш кога трябва да спреш.

Той се сгуши в мен. — Аз не знам кога…

Тези думи ме удариха като шамар. Може би наистина не знаеше. Може би ние никога не сме му показали ясно границите.

Същата вечер, когато децата заспаха, седнах до Петър на балкона. Гледахме светлините на София и мълчахме дълго.

— Мислиш ли, че сбъркахме някъде? — попитах тихо.

Той въздъхна:

— Всички грешим. Но трябва да сме единни. Не можем да се караме пред тях. Трябва да сме екип.

На следващия ден започнахме промяната. С Петър решихме да въведем ясни правила: вечерята е време за всички; ако някой наруши реда, има последствия — без телевизия, без телефон. Виктория прие новите правила с облекчение. Дани протестираше бурно първите дни: тропаше с крака, крещеше, дори веднъж заключи вратата на стаята си.

Една вечер след поредната му истерия седнах до него на леглото:

— Знам, че ти е трудно — казах му тихо. — Но и на мен ми е трудно. Можем ли да опитаме заедно?

Той ме погледна с големите си кафяви очи:

— Ще опитам… ако и ти опиташ.

Стиснах ръката му. Беше малка победа.

С времето започнахме да говорим повече. Вечерите станаха по-спокойни, макар че понякога пак имаше сълзи и викове. Виктория вече не се чувстваше пренебрегната; Дани започна да пита „Може ли?“ преди да направи нещо.

Един ден майка ми дойде на гости и прошепна:

— Виждам промяна у вас. Не е лесно, но сте на прав път.

Понякога се чудя дали някога ще бъда достатъчно добра майка. Дали ще успея да науча децата си на уважение и търпение? Или просто ще продължавам да се уча заедно с тях?

А вие как мислите — възможно ли е да намерим баланса между любовта и строгите граници? Или винаги ще се лутаме между двете?