Мълчаливият вик на една българска свекърва: Кога ще се събудиш, Мария?

– Мария, пак ли си в телефона? – Гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках. Стоях на прага на хола, а внучката ми Лили седеше сама на килима, с разпиляни кубчета около себе си. Мария дори не вдигна глава от екрана. Пръстите ѝ бързо плъзгаха по дисплея, а лицето ѝ беше осветено от синкавата светлина.

В този момент усетих как гневът и тъгата се смесват в мен. Не исках да съм онази досадна свекърва, която все се меси, но не можех да гледам повече как детето расте без майчина ласка. Синът ми Петър работеше до късно – строителен инженер, винаги уморен, винаги загрижен. А аз… аз бях тази, която готвеше, чистеше и се опитваше да запълни празнотата в малкото сърчице на Лили.

– Остави ме, Елена – каза Мария тихо, без да ме погледне. – Имам нужда от малко време за себе си.

– Време за себе си? – повторих аз. – Лили те гледа с такива големи очи… Тя има нужда от теб!

Мария въздъхна тежко и стана. Остави телефона на масата и се приближи до прозореца. Видях как раменете ѝ леко треперят. Може би плачеше? Или просто беше ядосана? Не знаех вече какво да мисля.

Вечерта беше напрегната. Петър се прибра уморен, а аз се опитах да не казвам нищо пред него. Знаех, че ако започна разговор за Мария, той ще се затвори като мида. Обичаше жена си, но виждах как и той страдаше от дистанцията между тях.

– Мамо, всичко наред ли е? – попита ме тихо, докато миех чиниите.

– Да, Петре… Просто съм уморена – излъгах.

Но истината беше друга. Всяка вечер лягах с мисълта: „Какво ще стане с Лили? Ще израсне ли без топлината на майка си?“ Спомнях си собственото си детство в едно малко село край Пловдив – майка ми беше всичко за мен. Дори когато работеше на полето, намираше време да ме прегърне, да ми разкаже приказка. А сега…

На следващия ден реших да поговоря с Мария. Изчаках Петър да излезе за работа и Лили да заспи следобеден сън.

– Мария, може ли да поговорим?

Тя кимна неохотно и седна срещу мен на масата.

– Знам, че ти е трудно – започнах внимателно. – Знам, че понякога имаш нужда да избягаш… Но Лили има нужда от теб повече от всякога.

Мария ме погледна с уморени очи.

– Не разбираш… Понякога просто не мога. Всичко ми идва в повече. Чувствам се сама тук… Нямам приятели, нямам време за себе си…

Почувствах се виновна. Може би бях прекалено строга? Може би не виждах болката ѝ зад екрана на телефона?

– Мария… Аз също понякога се чувствам сама – признах. – Но Лили… тя няма друг избор. Тя чака теб.

Мария избухна в сълзи.

– Не знам как да бъда добра майка! – прошепна тя. – Страх ме е, че ще я разочаровам…

Станах и я прегърнах неловко. За първи път усетих колко крехка е всъщност тази жена, която винаги изглеждаше толкова студена и затворена.

– Всички грешим – казах тихо. – Но ако не опиташ… никога няма да разбереш дали можеш.

След този разговор нещата не се промениха веднага. Мария все още прекарваше много време в телефона си, но започна по-често да играе с Лили. Понякога ги чувах как се смеят заедно в детската стая и това ми стопляше сърцето.

Но напрежението остана. Петър усещаше дистанцията между нас трите жени вкъщи. Опитвах се да не го въвличам в нашите проблеми, но понякога не издържах.

– Петре, мислиш ли, че Мария е щастлива? – попитах го една вечер.

Той въздъхна тежко.

– Не знам, мамо… Всички сме изморени. Животът ни изцежда…

Замислих се колко много семейства са като нашето – затворени в собствените си болки и страхове, неспособни да говорят открито един с друг.

Една сутрин Лили дойде при мен с рисунка.

– Бабо, това сме аз и мама! – каза гордо.

Погледнах рисунката: две усмихнати лица, държащи се за ръце. Сълзи напълниха очите ми.

Може би има надежда? Може би любовта ще ни научи как да бъдем по-добри една към друга?

Понякога се питам: Кога забравихме как да говорим открито? Кога позволихме на телефоните и страховете ни да ни разделят? Какво бихте направили вие на мое място?