Когато свекървата управлява живота ти: Борбата за лични граници и спокойствие в българското семейство
– Не може така, Мария! – гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, отекна в коридора, докато държеше куфара на Пламен – братът на съпруга ми. – Той е наш човек, няма къде да отиде. Ще спи тук, докато си стъпи на краката!
Стоях в кухнята с чаша чай, която трепереше в ръцете ми. Съпругът ми, Ивайло, мълчеше и гледаше в пода. В този момент осъзнах, че никой няма да ме защити – трябваше сама да се изправя срещу бурята.
Пламен се нанесе още същата вечер. Беше безработен, наскоро разведен и с тежък характер. От първия ден започнаха дребните сблъсъци: разхвърляни дрехи, силна музика посред нощ, празни бутилки по масата. Свекърва ми идваше всеки ден – носеше храна, но и критики. „Мария, защо не си измила чиниите?“, „Мария, Пламен е уморен, не го занимавай с глупости!“.
Вечерите ни вече не бяха тихи. С Ивайло се карахме все по-често. – Не виждаш ли какво става? – питах го с разтреперан глас. – Това не е нашият дом вече!
– Моля те, Мария, майка ми е права. Пламен няма другаде да отиде. Ще е временно…
Но временното стана месеци. Започнах да се чувствам като чужденка в собствения си дом. Не можех да се отпусна, да си почина след работа или дори да гледам любимия си сериал без коментари от Пламен.
Една вечер се прибрах по-рано и заварих свекърва ми да подрежда гардероба ми. – Какво правите? – попитах с гняв.
– Само ти помагам, Мария! Тук има твърде много дрехи, а Пламен няма място за своите неща.
Сълзите напълниха очите ми. Излязох на балкона и се разплаках. Защо никой не ме чува? Защо моят глас не значи нищо?
На следващия ден реших да говоря с Ивайло сериозно. – Или Пламен си тръгва, или аз. Не мога повече така.
Той ме погледна уплашено. – Мария, моля те…
– Не! – прекъснах го. – Това е моят дом! Искам спокойствие! Искам уважение!
Тази нощ не спах. Чувах как Пламен говори по телефона до късно, как свекърва ми шепне с Ивайло в кухнята. На сутринта тя ме посрещна с ледено изражение.
– Мислех те за по-добра снаха. Но явно си егоистка.
– Егоистка ли? – прошепнах аз. – Защото искам домът ми да е място за мен и съпруга ми?
Тя тръшна вратата и си тръгна. Пламен също започна да ме избягва. Ивайло беше мълчалив и дистанциран.
Дните минаваха в напрежение. Започнах да се съмнявам в себе си – може би наистина съм лош човек? Може би трябва да преглътна всичко заради „семейството“?
Една вечер майка ми ме посети. Видя тъмните кръгове под очите ми и ме прегърна.
– Мария, не позволявай да те тъпчат. Ти също си важна.
Тези думи ме разтърсиха. Реших да действам. На следващия ден казах на Ивайло:
– Давам ти седмица. Ако Пламен не си намери друго място, аз ще си тръгна.
Този път той видя решимостта в очите ми. След няколко дни Пламен започна да търси квартира. Свекърва ми беше обидена и дълго не ми говореше.
Минаха месеци, докато домът ни отново стана спокоен. Но белезите останаха – между мен и Ивайло вече имаше пропаст.
Понякога се чудя: струваше ли си всичко това? Кога семейството се превръща в товар? И защо в България все още е толкова трудно една жена да постави своите граници?