Две седмици с тъщата – или как домът ми се превърна в бойно поле
– Не така, Мария! Картофите се белят на тънко, не на дебело! – гласът на тъщата ми, госпожа Стефка, проряза тишината в кухнята като нож. Беше едва седем сутринта, а аз вече усещах как нервите ми се опъват до скъсване.
Преди две седмици съпругът ми Петър ме помоли да я приютим за малко – „Само докато се възстанови след операцията на коляното, Мария, моля те!“. Как да му откажа? Тя е майка му, а и не е лесно да си сам след такава интервенция. Стиснах зъби и се съгласих. Но още от първия ден разбрах, че това няма да са просто две седмици.
В началото се стараех – готвех й леки супи, носех й чай в леглото, дори й помагах да се изправя, когато болката беше по-силна. Но Стефка не беше благодарна. Всеки мой жест беше посрещан с критика или с онзи особен поглед, който сякаш казваше: „Ти не си достатъчно добра за сина ми.“
– Петре, виж какво прави жена ти! Пак е забравила да сложи магданоз в супата! – провикна се тя една вечер, докато Петър гледаше новините в хола. Той само въздъхна и ми хвърли уморен поглед. Знаех, че му е трудно да балансира между нас двете, но започнах да усещам как нещо се променя в отношенията ни.
Стефка започна да мести нещата ми из кухнята. Солта вече беше до печката, а не в шкафа. Чашите ми за кафе изчезнаха и на тяхно място се появиха стари порцеланови чаши с розички – нейни. Дреболии, но всяка от тях беше като малък удар по самочувствието ми.
Една вечер я чух да говори по телефона с някоя от приятелките си:
– Не знам как Петър издържа с нея. Всичко е разхвърляно, а храната – безвкусна. Ако бях аз, щях да го науча на ред!
Сълзите напираха в очите ми, но се сдържах. Не исках да й дам това удоволствие – да ме види слаба.
На следващия ден Петър се прибра по-рано от работа. Стефка веднага го дръпна настрана:
– Петре, мисля, че трябва да поговорим за Мария. Не съм сигурна, че тя се грижи добре за теб. Виждаш ли какво става тук? Всичко е различно откакто се оженихте.
Петър ме погледна объркано. Аз стоях в коридора и чувах всяка дума. Сърцето ми биеше лудо.
– Мамо, моля те… Мария прави всичко възможно – опита се да я успокои той.
– Не, Петре! Трябва да помислиш за себе си! Тя не те заслужава!
В този момент не издържах и влязох при тях:
– Госпожо Стефка, мисля, че е време да поговорим открито. Аз съм тази, която готви, чисти и се грижи за вас и Петър. Не разбирам защо постоянно ме упреквате.
Тя ме изгледа с ледено спокойствие:
– Защото не си достатъчно добра! Моят син заслужава повече!
Петър стоеше между нас като малко дете, което не знае на кого да угоди.
След този разговор атмосферата вкъщи стана още по-напрегната. Стефка започна да настройва Петър срещу мен по най-дребни поводи – „Виж какво е изцапала пак Мария“, „Тя никога не слуша“, „Не ти ли липсва домашната храна?“.
Една вечер той дойде при мен в кухнята:
– Мария… Може би трябва да поговорим за това как вървят нещата между нас… Мама има някои притеснения…
Погледнах го право в очите:
– А ти? Имаш ли притеснения?
Той замълча. Знаех, че е разкъсан между двете жени в живота си.
Дните минаваха бавно и тежко. Започнах да избягвам дома си – работех до късно, разхождах се из квартала само и само да не слушам упреците й. Веднъж дори намерих багажа си събран до входната врата – „Случайно“.
Накрая не издържах. Отидох при Петър и му казах:
– Или тя си тръгва, или аз. Не мога повече така.
Той ме погледна дълго и тежко въздъхна:
– Ще говоря с мама.
На следващия ден Стефка си тръгна. Но остави след себе си рани, които още дълго ще зарастват между мен и Петър.
Понякога се питам: Кога една майка трябва да пусне сина си? И колко струва щастието на едно семейство?