Борбата за сина ми: Наследството, съпругът ми и неговото семейство

– Не можеш да го направиш, Лилия! Това е и наш дом! – гласът на Силвия, дъщерята на Димитър от първия му брак, проряза тишината като нож. Стоях в средата на хола, с писмото в ръка – нотариалният акт за апартамента, който току-що бях наследила от леля ми в Пловдив. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми блъскаше в гърдите.

– Това е моето наследство – отвърнах тихо, опитвайки се да запазя самообладание. – Леля Мария го остави на мен и на Мартин. Никой друг няма право да решава какво ще правим с него.

Димитър стоеше до прозореца, мълчалив и напрегнат. Откакто получихме новината за наследството, той се промени. Вече не беше онзи топъл човек, когото познавах преди десет години. Сега беше раздвоен между мен и децата си от първия брак – Силвия и Петър. Те идваха все по-често у дома, сякаш да напомнят, че са част от живота му, а аз – просто пречка между тях и баща им.

– Мамо, ще останем ли тук? – Мартин ме погледна с големите си кафяви очи. Беше само на десет, но вече усещаше напрежението.

Погалих го по косата. – Ще направя всичко възможно да сме добре, обещавам ти.

Силвия се приближи до мен с присвити устни. – Не забравяй, че татко има право на половината от всичко! Той е женен за теб! А ние сме негови деца!

– Това не е справедливо! – избухна Мартин. – Защо винаги искате всичко?

Петър се намеси с хладен тон: – Защото сме семейство. Семейството трябва да споделя всичко.

В този момент разбрах, че думата „семейство“ тук значи нещо различно за всеки от нас. За мен беше Мартин – моят син, моят свят. За Димитър – баланс между миналото и настоящето. За Силвия и Петър – битка за влияние и сигурност.

Седмици наред атмосферата у дома беше като буря преди гръм. Димитър все по-често закъсняваше от работа, а когато се прибираше, избягваше погледа ми. Една вечер го заварих в кухнята с телефон в ръка.

– С кого говориш? – попитах тихо.

– С адвокат – отвърна той без да ме погледне. – Искам да знам какви са правата ми… нашите права.

– Нашите? Или на Силвия и Петър?

Той въздъхна тежко. – Лилия, не ги вини. Те се страхуват, че ще ги изключиш от живота ми…

– А ти? Ти не се ли страхуваш да изгубиш мен и Мартин?

Той замълча. В този миг разбрах, че вече съм сама в тази битка.

Майка ми настояваше да не се отказвам от наследството. „Това е шансът ти да осигуриш бъдещето на Мартин! Не позволявай на никого да ти го отнеме!“ Но аз знаех колко е трудно да се бориш срещу собственото си семейство.

Една неделя всички се събрахме около масата. Димитър предложи да продадем апартамента и да разделим парите. Силвия и Петър кимаха одобрително.

– Не мога да го направя – казах твърдо. – Това е единственото нещо, което мога да оставя на Мартин.

– Значи ще ни изключиш? – Силвия ме гледаше с омраза.

– Не ви изключвам. Просто защитавам сина си.

Димитър удари по масата: – Лилия, стига! Не можем вечно да живеем така! Или ще намерим компромис, или…

– Или какво? Ще избереш тях пред нас?

Той замълча. В този момент разбрах, че вече съм загубила битката за сърцето му.

Започнахме да се караме все по-често. Мартин ставаше свидетел на всичко това и започна да се затваря в себе си. Една вечер го намерих да плаче в стаята си.

– Мамо, ще ме оставиш ли сам?

Прегърнах го силно. – Никога! Ти си всичко за мен!

Скоро след това Димитър си събра багажа и се изнесе при сестра си. Остави ме сама с Мартин и с тежестта на решението си.

Минаха месеци. Апартаментът в Пловдив остана наш. Но цената беше висока – разбито семейство и дете с ранен дух.

Понякога нощем се питам: Дали постъпих правилно? Дали едно наследство струва повече от семейството? Или просто трябваше по-рано да разбера коя съм аз без чуждите сенки над живота ми?

А вие как бихте постъпили? Колко струва спокойствието на едно дете срещу илюзията за семейно щастие?