Съботата, в която се осмелих да проговоря: История за изгубената себе си
– Пак ли не си измила чашите? – гласът на свекърва ми прониза утринната тишина като остър нож. Беше събота, 8:15, а аз още не бях изпила кафето си. Стоях в кухнята, с ръце, залепнали от сапунената вода, и гледах как тя и свекър ми нахлуват през вратата, сякаш домът ни е тяхна собственост.
– Добро утро, мамо, тате – опита се да замаже положението мъжът ми, Димитър, докато аз преглъщах буцата в гърлото си. Не беше първият път. Не беше и стотният. Всяка събота – без покана, без предупреждение. Всяка събота – аз се превръщах в невидима сянка между стените на собствения си дом.
– Не мога да разбера защо все така е разхвърляно тук – продължи тя, докато оглеждаше с критичен поглед хола. – Когато аз бях на твоята възраст, всичко блестеше. Димитре, ти помниш ли как поддържах дома?
Димитър се усмихна неловко и се скри зад вестника. Аз стоях там, с мокри ръце и сърце, което туптеше лудо от безсилие. Погледнах към малката ни дъщеря, Елица, която рисуваше на масата. Тя ме погледна с големи очи – търсеше сигурност в мен, а аз самата се чувствах толкова изгубена.
– Мамо, ще ми помогнеш ли с цветовете? – прошепна тя.
– След малко, слънце – отвърнах тихо и се върнах към чиниите. Свекърва ми вече беше започнала да мести възглавниците по дивана.
– Не мога да гледам такава бъркотия! – въздъхна тя театрално.
Свекър ми седна тежко на стола и включи телевизора на висок звук. В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Цяла седмица работех до късно в счетоводната фирма, прибирах се уморена, готвех, чистех, помагах на Елица с уроците. А в събота трябваше да бъда домакинята-мечта за родителите на мъжа ми.
– Деси, къде е кафето? – провикна се свекърва ми от хола.
– Веднага го правя – отвърнах механично.
Докато сипвах кафето във филтъра, чух как Димитър прошепва на майка си:
– Моля те, не започвай пак…
– Ако тя не може да се справи, ще й помогна! – изсъска тя.
В този момент чашата с кафе изпадна от ръцете ми и се разби на плочките. Всички замлъкнаха. Погледите им се впиха в мен.
– Извинявай… – прошепнах и коленичих да събера парчетата.
– Виждаш ли? Точно това имам предвид! – каза свекърва ми победоносно.
В този миг нещо в мен избухна. Станах рязко и погледнах всички в очите:
– Стига! Стига вече! Това е моят дом! Аз не съм ваша слугиня! Работя по цяла седмица, грижа се за детето ни, за Димитър… А всяка събота трябва да слушам как не съм достатъчно добра? Кога ще бъда важна и за себе си?
Свекърва ми пребледня. Свекър ми намали звука на телевизора. Димитър ме гледаше като че ли вижда жена си за първи път.
– Деси… – започна той тихо.
– Не! Стига! – прекъснах го. – Омръзна ми да бъда невидима! Омръзна ми всяка моя грешка да е повод за критика! Омръзна ми да живея по вашите правила!
Елица се разплака тихо. Коленичих до нея и я прегърнах.
– Мамо е тук… Всичко ще бъде наред…
Свекърва ми стоеше като вкаменена. За първи път не намери думи.
– Може би е време да уважаваме границите на Деси – каза Димитър тихо.
Тишината беше тежка. Свекър ми стана и излезе на балкона. Свекърва ми седна до масата и заби поглед в ръцете си.
– Не сме искали да те обидим… – прошепна тя след минута.
– Но го правите всеки път – отвърнах аз. – Искам да знам кога ще бъда важна не само като снаха и майка, а като човек?
Този ден не беше като другите. За първи път казах това, което ме болеше от години. За първи път почувствах, че имам право на глас.
Вечерта седях сама на терасата с чаша чай. Гледах светлините на града и мислех за всичко случило се. Дали ще ме разберат? Дали ще ме приемат такава, каквато съм?
Понякога се питам: колко жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания? Колко още трябва да мълчим преди да поискаме своето място под слънцето?