„Повече няма да дойда!” – Една сутрин, която преобърна живота ми

– Повече няма да дойда! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза утринната тишина като нож. Стоеше на прага с чантата си, очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. Мъжът ми, Петър, застина с лъжицата в ръка, а дъщеря ни Ива се спря насред коридора, с раница на гърба. В този момент времето спря.

– Мамо, какво говориш? – Петър се опита да овладее гласа си, но ръката му трепереше.

– Омръзна ми! – извика тя. – Не съм ви слугиня! Всеки ден тук, всеки ден готвя, чистя, гледам детето… А ти, Мария (погледна ме с онзи познат укор), дори не можеш да благодариш!

Сърцето ми се сви. Не беше първият ни спор, но този път нещо беше различно. Въздухът беше натежал от неизказани думи и стари обиди. Чувствах се като натрапник в собствения си дом. Ива се разплака тихо.

– Бабо, не си тръгвай… – прошепна тя.

Свекърва ми не отговори. Обърна се рязко и излезе, затръшвайки вратата. Тишината след нея беше оглушителна.

Петър седна тежко на стола. Погледна ме с умора и нещо като обвинение.

– Защо винаги трябва да се карате? Не можеш ли просто да ѝ угодиш понякога?

Тези думи ме удариха по-силно от всичко. Станах и започнах да мия чиниите, за да скрия сълзите си. В главата ми кънтяха думите на свекърва ми: „Не съм ви слугиня!” А аз? Аз каква бях? Сутрин ставах първа, приготвях закуска за всички, тичах на работа, после обратно вкъщи – готвене, пране, домашни с Ива… А вечерта слушах как не съм достатъчно добра.

Вечерта Петър не се прибра навреме. Знаех, че е при майка си. Седях сама в кухнята и гледах снимките по стената – сватбата ни, първият рожден ден на Ива, една лятна ваканция на морето… Усмихнати лица, зад които се криеха толкова неизказани неща.

Телефонът иззвъня. Беше майка ми.

– Как си, Мария? Чух, че Мария (свекърва ми) е избухнала пак.

– Не знам какво да правя… – прошепнах. – Чувствам се виновна, но и ядосана. Защо все аз трябва да се огъвам?

– Защото си жена – въздъхна майка ми горчиво. – Но това не значи, че трябва да търпиш всичко.

Тази нощ не спах. Мислех за всички малки компромиси, които съм правила през годините – заради Петър, заради Ива, заради спокойствието у дома. Колко пъти съм преглъщала обиди? Колко пъти съм се усмихвала насила?

На сутринта Петър се върна мълчалив. Не ме погледна. Закусихме в тишина.

– Мама няма да идва повече – каза накрая той. – Ще се оправяме сами.

В гласа му имаше повече страх, отколкото решителност. Знаех какво значи това – повече работа за мен, повече напрежение вкъщи.

Дните минаваха тежко. Ива беше тъжна и често питаше за баба си. Петър беше раздразнителен и все по-рядко говореше с мен. А аз… Аз започнах да усещам странно облекчение. За първи път от години домът ни беше само наш – без чужди очи и упреци.

Една вечер, докато оправях масата за вечеря, Ива ме попита:

– Мамо, ти обичаш ли баба?

Застинах с чинията в ръка.

– Обичам я по свой начин – казах внимателно. – Но понякога хората се карат, защото са различни.

– А ти защо плачеш нощем?

Не очаквах този въпрос. Прегърнах я силно.

– Понякога възрастните също имат нужда да поплачат.

С времето започнах да усещам промяна в себе си. Започнах да казвам „не” по-често – на Петър, когато искаше всичко да е като преди; на Ива, когато настояваше за неща извън силите ми; дори на собствената си майка, когато ме обвиняваше, че не съм достатъчно добра снаха.

Един ден срещнах свекърва ми на пазара. Погледите ни се срещнаха неловко.

– Как сте? – попитах тихо.

– Добре съм – отвърна тя сухо. – А ти?

– Уча се да бъда добре… без да се раздавам до крайност.

Тя ме изгледа дълго и за първи път видях разбиране в очите ѝ.

– Не е лесно да си жена в България – каза тихо. – Но понякога трябва да мислиш и за себе си.

Тръгнах си с усмивка. За първи път от години се почувствах свободна – свободна да бъда себе си, със своите граници и нужди.

Сега често се питам: Колко още жени живеят така – между чуждите очаквания и собствените си мечти? Кога ще започнем да казваме „стига” навреме?