Синът ми се върна у дома след развода – ще намери ли отново щастието?

– Борис, пак ли ще стоиш до късно пред телевизора? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Беше почти полунощ, а синът ми седеше на дивана, вперен в екрана, сякаш търсеше отговори в безкрайните повторения на новините.

Той не отговори веднага. Само въздъхна тежко и се загледа в чашата с изстинал чай. Откакто се върна у дома след развода с Мария, апартаментът ми сякаш се смали. Две стаи, пълни с мълчание, неудобство и спомени за по-добри времена.

– Мамо, не мога да спя – прошепна Борис. – Всичко ми се струва безсмислено. Какво ще правя сега? На 34 години съм и пак живея при теб.

Сърцето ми се сви. Спомних си как го изпратих преди десет години – млад, влюбен, с куфар и големи мечти. Сега се беше върнал със същия куфар, но без мечтите. Само с болка и вина.

– Ще мине, Борко – опитах се да го утеша. – Всичко минава. И това ще мине.

Той се усмихна горчиво.

– Не знам, мамо. Мария не ми вдига телефона. Не мога да видя Даниела… – гласът му потрепери. – Дъщеря ми ме забравя.

Това беше най-тежкото. Всяка вечер слушах как Борис говори на глас със снимката на малката си дъщеря. Понякога плачеше тихо в стаята си, мислейки че не го чувам. Но аз чувах всичко. Майчиното сърце усеща всяка болка на детето си.

В квартала започнаха да шушукат. „Върна се при майка си…“, „Какво ли е станало?“, „Май не е успял в живота…“ Опитвах се да не обръщам внимание, но всяка дума ме режеше като нож.

Един ден, докато простирах прането на балкона, съседката Пенка ме спря:

– Как е Борис? Видях го вчера – изглеждаше много зле.

– Ще се оправи – отвърнах кратко и се прибрах бързо.

Вечерта Борис стоеше до прозореца и гледаше светлините на София.

– Мамо, мислиш ли, че някога ще мога пак да бъда щастлив? Че ще имам семейство?

– Сигурна съм – казах твърдо, макар че самата аз не вярвах напълно. – Ти си добър човек. Просто животът понякога ни удря силно.

– Ами ако не мога да простя на себе си? Ако никога не видя Даниела?

Прегърнах го. За първи път от години той се разплака на рамото ми като малко дете.

Дните минаваха бавно. Борис започна работа в един склад наблизо – не беше мечтаната му професия, но поне излизаше от вкъщи. Вечерите ни минаваха в мълчание или кратки разговори за времето и цените в магазина. Понякога усещах как напрежението между нас расте.

Една вечер избухнах:

– Не можеш цял живот да се самосъжаляваш! Трябва да продължиш напред!

Той ме изгледа с гняв:

– Лесно ти е да говориш! Ти не си загубила всичко!

– Не съм ли? – гласът ми трепереше. – Загубих спокойствието си! Загубих радостта да те виждам щастлив! Всеки ден страдам заедно с теб!

Настъпи тягостно мълчание. После той прошепна:

– Извинявай, мамо…

Така живяхме няколко месеца – между надеждата и отчаянието. Един ден Борис получи съобщение от Мария: „Даниела има рожден ден. Можеш да я видиш за час.“

Видях как ръцете му треперят, докато чете съобщението. Очите му се напълниха със сълзи – този път от радост.

– Мамо! Ще я видя! Ще видя дъщеря си!

Помогнах му да избере подарък – малка плюшена мечка и книжка с приказки. Когато се върна след срещата, лицето му светеше.

– Тя ме прегърна! Каза ми „Татко“! Мамо, има надежда!

За първи път от месеци вечеряхме заедно и Борис разказваше истории за Даниела. Усмивката му се върна бавно, а с нея и надеждата в дома ни.

Сега знам, че животът никога не е лесен – нито за децата ни, нито за нас самите. Но вярвам, че щастието може да се върне, макар и по друг начин.

Понякога се питам: Колко болка може да понесе едно майчино сърце? И дали някога ще спрем да мечтаем за щастието на децата си?