Винаги твърде млада, за да се откажа: Историята на Мария от Елин Пелин

— Мария, стига си мечтала! Време е да поемеш отговорност! — гласът на дъщеря ми Катя прониза утринната тишина като нож. Седях на кухненската маса, с ръце около чашата кафе, а навън слънцето едва се прокрадваше през пердетата. Днес навършвах шестдесет. Вместо торта и усмивки, получих упрек.

— Катя, моля те… — опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми трепереше. — Не съм престанала да бъда майка, но не съм само това.

Тя въздъхна тежко и се обърна към мен с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

— Мамо, ти си баба вече. Време е да помагаш повече. Аз работя по цял ден, а децата имат нужда от теб. Не можеш да мислиш само за себе си.

В този момент вратата се отвори и влезе мъжът ми — Иван. Сивата му коса беше разрошена, а очите — уморени.

— Какво пак става? — попита той, сякаш вече знаеше отговора.

Катя не се поколеба:

— Мама пак говори за някакви курсове по рисуване в София. На шейсет години! Вместо да гледа внуците!

Погледнах към прозореца. Навън дворът беше пуст, само едно коте се промъкваше между бурените. В този момент си спомних как преди години мечтаех да стана художничка. Но животът в Елин Пелин не оставяше място за мечти — само за работа, грижи и компромиси.

— Може би Катя е права — промърмори Иван и седна тежко до мен. — Време е да се успокоиш. Пенсията не е за нови начала.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да им дам това удовлетворение.

— А какво ще стане с мен? — прошепнах почти без глас. — Кога ще дойде моят ред?

Никой не отговори. Катя излезе с трясък, а Иван зарови лице във вестника.

Останах сама със спомените си. Помислих си за брат ми Георги, който от години живее в Германия. Той винаги казваше: „Мария, ти си твърде млада, за да се отказваш.“ Но тук, в България, сякаш всички бързат да ти сложат етикет — баба, пенсионерка, ненужна.

Телефонът иззвъня. Беше Силвия — най-добрата ми приятелка от ученическите години.

— Честит рожден ден, Мария! Как си?

Гласът й беше топъл и истински.

— Не знам… Чувствам се като затворник в собствения си дом.

— Знам какво е — въздъхна тя. — И аз минах през това. Но знаеш ли какво? Записах се на курс по фотография миналата година. На петдесет и осем! Всички ми казваха, че съм луда. А аз се чувствам жива за първи път от години.

Сълзите ми потекоха свободно.

— Страх ме е… Страх ме е да не изгубя семейството си, ако поискам нещо за себе си.

— Ако изгубиш себе си, какво ти остава? — попита Силвия тихо.

Затворих телефона и дълго гледах празната стена срещу мен. В главата ми кънтяха думите й.

Вечерта Катя се върна с децата. Малката Мариячка ме прегърна силно:

— Бабо, кога ще рисуваш пак? Искам да гледам!

Погалих я по косата и усетих как сърцето ми се разтапя. Децата не ме виждаха като стара и ненужна — за тях бях просто баба Мария, която рисува цветя по прозорците и разказва приказки.

Иван седеше мълчаливо до телевизора. Погледнах го и попитах:

— Иванe, помниш ли как преди години ходехме на екскурзии? Как се смеехме?

Той сви рамене:

— Времето мина…

— Ами ако не е минало? Ако още има нещо за нас?

Той не отговори. Само въздъхна тежко.

На следващата сутрин станах рано. Извадих старите си бои и платна от килера. Започнах да рисувам слънчогледи — ярки, живи, устремени към светлината. С всяко движение на четката усещах как душата ми се връща в тялото.

Катя дойде и ме видя.

— Мамо… какво правиш?

— Рисувам. За себе си. За теб. За всички ни.

Тя седна до мен и дълго мълча.

— Извинявай… Може би съм била твърде строга — прошепна тя накрая.

Прегърнах я силно.

— Искам да бъда щастлива, Катя. Искам ти също да бъдеш щастлива. Да видиш майка си жива, а не сянка.

В този момент разбрах: никога не е късно да започнеш отначало. Дори когато всички около теб са забравили коя си била някога.

Сега питам вас: Кога за последно направихте нещо само за себе си? Колко струва щастието ви — и кой има право да ви го отнема?