Тишината между приятелите: История за скритата радост и страха от завистта

— Не казвай на никого, Мария! — гласът на Петър беше твърд, почти заповеднически, докато държеше в ръцете си папката с документите за парцела. — Знаеш какви са хората. Ще почнат да завиждат, да говорят глупости…

Стоях до прозореца в малката ни кухня в „Люлин“, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех дали наистина е толкова страшно да споделиш радостта си. Вече седмица пазехме тайната за новия парцел край Панчарево. Мечтата ни за малка къща с двор, в който да тичат децата ни, беше на път да се сбъдне. Но вместо да се радвам, усещах как нещо тежко се настанява между мен и света.

— Ами ако просто им кажем? — прошепнах аз, сякаш някой можеше да ни чуе през стените. — Нали са ни приятели…

Петър поклати глава и въздъхна:
— Помниш ли как реагираха, когато си купихме колата? Месеци наред слушахме подмятания. Не искам пак така.

Мълчах. Знаех, че е прав. Помнех погледите на Деси и Митко, когато им разказахме за новата кола – уж се радваха, но после започнаха шегите: „Ей, големи баровци станахте!“ После идваха въпросите: „Откъде пари?“, „Абе, сигурни ли сте, че ви трябваше?“

Този път решихме да мълчим. Но мълчанието се оказа по-тежко от всяка чужда дума.

Всяка събота се събирахме у нас или у тях. Смях, домашна баница, чаши вино… А аз – стиснала устни, премислям всяка дума. Когато разговорът се завъртеше около имоти, строителство или цени на земя, сърцето ми започваше да бие лудо. Страхувах се някой да не усети нещо.

— Мария, ти какво мислиш за тези цени на парцелите? — попита веднъж Деси, докато режеше салата.

— Ами… скъпо е — измънках и бързо смених темата.

Вечерта Петър ме хвана за ръката:
— Добре се справи. Само още малко…

Но „малкото“ стана месеци. Докато подписвахме нотариалния акт, ръцете ми трепереха не само от вълнение, а и от напрежението на всички неизказани думи. Вечер лежах будна и си представях как ще им кажем – ще се усмихнат ли искрено или ще започнат с онези шеги? Ще ни завидят ли? Ще ни отбягват ли?

Дойде лятото. Започнахме да ходим до парцела през уикендите – копаехме, чистехме бурени, мечтаехме за бъдещата къща. Но когато приятелите ни канеха на пикник или разходка, все измислях извинения.

— Мария, какво става с вас? — попита ме веднъж Митко по телефона. — Все ви няма напоследък…

— Ами… много работа — излъгах.

Лъжите станаха навик. С Петър вече не говорехме за приятелите си – сякаш ги бяхме изтрили от живота си. А аз усещах как между нас и тях зейва пропаст.

Един ден Деси дойде у нас без предупреждение. Влязох притеснена – в двора имаше кал по обувките ми от парцела.

— Къде беше? — попита тя.

— На пазар… — измънках.

Тя ме погледна изпитателно:
— Мария, нещо криеш. Какво става?

Погледнах я и за миг ми се прииска да ѝ кажа всичко – за мечтите ни, за страха ми от завистта ѝ, за това как всяка вечер се чудя дали не губя повече, отколкото печеля.

Но само се усмихнах:
— Нищо особено…

Тя замълча и си тръгна рано. После седях дълго сама в хола и гледах снимките ни от миналото – усмивки, прегръдки, безгрижие…

Когато най-накрая им казахме – вече всичко беше подписано и уредено – реакцията беше странна. Деси замълча дълго:
— Защо не ни каза по-рано?

— Страхувах се… — признах тихо.

— От какво? Че ще ти завидим? Че ще ти се подиграем? Мария, ние сме ти приятели!

Но вече беше късно. Между нас остана нещо неизказано – недоверие, обида или просто празнота.

Сега стоя на парцела ни и гледам как слънцето залязва над София. Имам земя, имам мечта… но сякаш съм изгубила част от себе си по пътя дотук.

Понякога се питам: струваше ли си да пазя тайната? Или доверието между приятели е по-ценно от всяка придобивка? Какво бихте направили вие на мое място?