Когато станах излишна: Изповедта на една българска свекърва

„Не е нужно да идваш всеки ден, мамо. Ще се оправим и сами.“ Гласът на Ива беше тих, но твърд. Стоях на прага на кухнята, с торба топли банички в ръка, а думите ѝ ме удариха като студен душ. Петър, моят син, не каза нищо. Само погледна към пода, сякаш търсеше нещо между плочките.

В този момент осъзнах, че вече не съм нужна. Че съм станала излишна в собствения си дом, в живота на детето си. Сърцето ми се сви, но се насилих да се усмихна.

– Разбира се, Иве. Просто… мислех, че ще ви е приятно. – Гласът ми трепереше, но се опитах да го скрия.

Оставих баничките на масата и излязох. Навън беше мрачно, дъждът ситно барабанеше по асфалта. Вървях бавно към малкия си апартамент в „Люлин“, а мислите ми се блъскаха една в друга като вълни в буря.

Цял живот съм вярвала, че семейството е най-важното. Още от малка майка ми повтаряше: „Марийке, децата са смисълът на живота.“ Когато Петър се роди, всичко друго изгуби значение. Работех като учителка по български език и литература, но всяка свободна минута беше за него – уроци, игри, приказки преди сън.

Когато порасна и срещна Ива, бях щастлива. Хареса ми – умна, работлива, от добро семейство. Помагах им с каквото мога – готвех, чистех, гледах внучката им Мая. Но с времето започнах да усещам хлад между нас.

– Мамо, не е нужно да идваш толкова често – каза ми Петър една вечер по телефона. – Ива иска повече пространство.

– Пространство? – попитах аз. – Аз само искам да помогна.

– Знам, но… понякога става напрегнато.

Затворих телефона с буца в гърлото. Какво значи „напрегнато“? Аз ли съм напрежението? Нима добрите намерения могат да бъдат тежест?

Започнах да се отдръпвам. Не звънях всеки ден. Не носех вече домашни гозби. Но самотата ме притискаше като мокро одеяло. Вечерите ми станаха дълги и празни. Слушах как съседката ми баба Пенка разказва за внуците си – как я канят на гости, как я обичат. А аз? Аз чаках телефонът да звънне.

Една неделя реших да отида до пазара за плодове за Мая. Видях ги там – Петър, Ива и малката. Смяха се на нещо, държаха се за ръце. Сърцето ми се сви от радост и болка едновременно. Приближих се плахо.

– Здравейте! – казах с усмивка.

Ива ме погледна изненадано.

– О, Мария! Не знаехме, че ще идвате.

– Просто минавах… – излъгах.

Петър ме прегърна набързо.

– Как си, мамо?

– Добре съм… Мая, ела при баба! – протегнах ръце към внучката си.

Мая ме погледна срамежливо и се скри зад майка си.

– Тя е малко уморена – обясни Ива.

Усетих как очите ми парят. Усмихнах се отново и казах:

– Ще ви оставя да си почивате. Приятен ден!

Върнах се у дома и плаках дълго. Спомних си как майка ми страдаше, когато аз пораснах и започнах да живея свой живот. Тогава не разбирах болката ѝ. Сега я усещах с всяка фибра на тялото си.

Дните минаваха бавно. Понякога Петър ми звънеше – кратки разговори за времето или работата му в общината. За Мая почти не говорехме. Чувах я понякога на заден план – смях или плач.

Една вечер чух шум на вратата. Отворих и видях Петър.

– Мамо… Може ли да поговорим?

Поканих го вътре. Седнахме на масата с две чаши чай.

– Ива е бременна – каза той тихо.

Погледнах го с изненада и радост.

– Това е прекрасно!

– Да… Но тя се притеснява. Казва, че ако пак започнеш да идваш често… ще ѝ е трудно.

Сълзите напълниха очите ми.

– Петре… Аз само искам да ви помагам. Не знам как иначе да бъда част от живота ви.

Той хвана ръката ми.

– Знам, мамо. Но понякога помощта ти ни кара да се чувстваме… все едно не можем сами.

Замълчах дълго. Спомних си всички моменти, когато майка ми настояваше да помага, а аз ѝ казвах да си почива. Колко ли съм я наранявала?

– Добре – казах тихо. – Ще ви дам пространство. Но ако някога имате нужда от мен…

Той кимна и ме прегърна силно.

След този разговор спрях да ходя неканена. Животът ми стана още по-тих и самотен. Започнах да пиша писма до Мая – разказвах ѝ приказки за моето детство в Пловдив, за игрите по калдъръмените улици, за първата любов и първите разочарования. Оставях писмата в пощенската кутия пред блока им.

Един ден получих рисунка от Мая – баба с голяма усмивка и сърце до нея. Разплаках се от щастие.

Може би не съм напълно излишна? Може би има начин да бъда част от живота им без да преча?

Понякога седя сама на балкона и гледам светлините на София. Питам се: Кога една майка трябва да спре да бъде майка? И има ли място за нас – старите родители – в живота на нашите пораснали деца?