Тайната на моето име: Истината, която ме промени на 65

— Мамо, защо никога не съм виждала снимки от твоето детство? — попита ме внучката ми, докато подреждахме стари албуми в неделния следобед. В този момент усетих как гърлото ми се сви. Винаги съм избягвала този въпрос, дори пред себе си. Сега, на 65 години, когато уж всичко в живота ми трябваше да е ясно и подредено, една невинна детска реплика разклати основите на моя свят.

Казвам се Мария Георгиева. Родена съм в Пловдив, израснах в малък апартамент до Сточна гара. Родителите ми — Иван и Стефка Георгиеви — бяха строги, но справедливи хора. Никога не говореха много за миналото си, а аз не питах. Приемах всичко за даденост. Но винаги съм усещала някаква празнота, нещо недоизказано. В училище се шегуваха с тъмната ми кожа и къдрава коса, но майка ми само казваше: „Това е от баба ти по бащина линия, тя беше малко по-мургавичка.“

Години наред не обръщах внимание на тези дреболии. Омъжих се за Петър, родих две деца, работих като учителка по литература. Животът ми беше обикновен, изпълнен с радости и тревоги като на всички други. Но след смъртта на родителите ми останах с усещането, че нещо важно е останало неизказано между нас.

Преди няколко месеца, докато разчиствах мазето, попаднах на стара кутия с писма и документи. Сред тях открих акт за раждане с непознати имена — майка: Ана Мартинова, баща: Христо Мартинов. Не Георгиеви. Не моите родители. В първия момент помислих, че е грешка или някаква шега. Но после видях снимка на млада жена с моите очи и същата къдрава коса.

Сърцето ми биеше лудо. Върнах се вкъщи и цяла нощ не мигнах. На сутринта се обадих на братовчедка ми Даниела — единствената жива роднина от страна на Георгиеви.

— Дани, трябва да те видя. Спешно е.

Срещнахме се в кафенето до Централна поща. Даниела ме гледаше неспокойно.

— Какво има?

Показах ѝ документите. Тя пребледня.

— Мария… време е да знаеш истината. Ти си осиновена. Истинските ти родители са били от ромски произход. Били са бедни, майка ти е починала при раждането ти, а баща ти не е могъл да се грижи за теб. Иван и Стефка те взеха като свое дете и никога не пожелаха да говорят за това.

В този миг светът ми се срина. Всичко, което съм мислила за себе си — произходът ми, фамилията ми, дори спомените — се оказаха чужди. Върнах се у дома като в мъгла. Петър ме прегърна, но не можеше да разбере болката ми.

— Какво значение има? Ти си Мария, нашата Мария.

Но аз вече не знаех коя съм.

Дните минаваха в безсънни нощи и безкрайни въпроси. Започнах да търся информация за биологичните си родители. Открих, че баща ми Христо е живял в махалата в Столипиново до смъртта си през 1980-та година. Никога не е имал други деца.

Започнах да посещавам квартала, да говоря с възрастни хора там. Един ден една старица ме спря:

— Ти си като Ана! Същите очи имаш… Тя беше добра жена.

Сълзите ми потекоха сами. За първи път в живота си усетих принадлежност към нещо истинско, макар и болезнено далечно.

Вкъщи децата ми реагираха различно.

— Мамо, това нищо не променя! — настояваше дъщеря ми Ива.

— Ами ако хората разберат? — прошепна синът ми Николай. — Знаеш какви са тук…

Петър беше до мен, но усещах как страхът от чуждото прониква и в нашето семейство.

В училище колежките започнаха да ме гледат странно след като новината излезе покрай едно интервю за местния вестник. Една от тях — Галя — ме спря в коридора:

— Мария, ти винаги си била различна… Сега разбирам защо.

Болеше ме това „различна“. Болеше ме повече от всичко друго.

Седмици наред се борех със себе си — дали да се срамувам или да се гордея? Дали да мълча или да разказвам? В един момент реших: ще приема истината такава, каквато е. Започнах да уча ромски език, да чета за културата и традициите на този народ. Отидох на празник в махалата и за първи път танцувах сред хората там — свободна от страха и срама.

Семейството ми постепенно прие новата реалност. Ива дойде с мен на един от празниците и каза:

— Мамо, ти винаги си ни учила да бъдем честни със себе си. Благодаря ти за това.

А аз… аз все още търся себе си между два свята — този на Георгиеви и този на Мартинови; между миналото и бъдещето; между страха и надеждата.

Понякога вечер стоя сама на балкона и се питам: Ако бях знаела истината по-рано, щях ли да бъда по-щастлива? Или щях да се страхувам още повече? Какво означава семейството — кръв или любов?

А вие как бихте постъпили на мое място?