Може ли чудото да остане завинаги? Историята на Зорница и Явор

— Мамо, виж! — гласът на Явор разцепи тишината в кухнята, където седях с чаша чай и гледах през прозореца към мокрия двор. Беше ноемврийска вечер, от онези, които миришат на дъжд и самота. Явор стоеше на прага, дишаше учестено, а в ръцете си държеше нещо увито в стар шал.

— Какво е това? — попитах, без да крия раздразнението си. След осем години сама, бях се научила да не очаквам изненади. Или поне не хубави.

— Чудо, мамо. Намерих го до блока. — Той разтвори шала и там, сгушено и треперещо, лежеше малко коте. Черно с бяло петно на гърдите, очите му огромни и влажни.

— Яворе… — въздъхнах тежко. — Не можем да го задържим. Знаеш колко е трудно сега. Едва свързваме двата края.

Той ме погледна така, както само син може да погледне майка си — с надежда и болка едновременно.

— Мамо, моля те. Само тази нощ. Ще го нахраня, ще му намеря място утре. Но тази вечер… нека остане.

В този момент в мен се надигна гняв, примесен със страх. Откакто баща му почина, Явор все търсеше нещо, което да запълни празнотата у дома. А аз… аз се страхувах да не изгубя и него — в мечти, в разочарования, в света навън.

— Добре — казах рязко. — Но само тази нощ.

Явор се усмихна така, че за миг видях в него малкото момче, което някога държах за ръка в парка. Той сложи котето в кашонче до радиатора и започна да му говори тихо:

— Ще те кръстя Чудо. Защото си точно това.

Седнах до тях и ги наблюдавах. В главата ми се блъскаха мисли: Как ще се справим? Защо пак аз трябва да нося всичко на гърба си? Защо Явор не разбира колко е трудно?

Скоро телефонът иззвъня — майка ми.

— Зорнице, пак ли Явор ти създава грижи? — гласът ѝ беше остър като нож.

— Не, мамо. Просто… донесе коте вкъщи.

— Коте?! Вие сте луди! Сметките ви чакат, а той животни ще гледа! — изсъска тя.

Затворих телефона с треперещи ръце. Винаги беше така — вместо подкрепа, получавах упрек. Винаги сама срещу всичко.

През нощта не можах да заспя. Чувах тихото мъркане на котето и дишането на Явор от другата стая. Спомних си как преди години мъжът ми — Иван — ме държеше за ръка и ми казваше: „Животът е пълен с чудеса, Зори. Просто трябва да ги видиш.“

Сутринта Явор стана рано и приготви закуска — нещо, което не беше правил от месеци.

— Мамо, виж колко е щастливо Чудо! — каза той и ми подаде чаша кафе.

Погледнах котето — вече по-спокойно, сгушено в одеялото ми. За първи път от години усетих топлина в гърдите си.

— Яворе… — започнах тихо. — Може би… може би имаме нужда от малко чудо у дома.

Той ме прегърна силно.

— Благодаря ти, мамо! Обещавам ще се грижа за него!

Дните минаваха. Котето стана част от живота ни. Явор започна да се прибира по-рано, да учи по-усърдно, дори да ми помага вкъщи. Майка ми продължаваше да мърмори по телефона:

— Ще видиш ти какво ще стане! Ще ви докара само беди!

Но аз вече не слушах толкова внимателно. Вечерите ни станаха по-светли. Смеехме се на лудориите на Чудо, говорехме повече един с друг.

Една вечер Явор седна до мен на дивана.

— Мамо… мислиш ли, че татко би се радвал?

Погледнах го през сълзи.

— Сигурна съм, Яворе. Той винаги вярваше в чудесата.

Тогава разбрах: страхът ми не беше от котето или от трудностите. Страхувах се да повярвам отново в щастието. Да допусна светлина там, където толкова дълго беше тъмно.

Сега Чудо спи до мен, а Явор учи за изпитите си в другата стая. Понякога още се страхувам — дали това малко щастие няма да изчезне? Дали чудото може да остане завинаги?

А вие как мислите? Може ли човек да си позволи да бъде щастлив след толкова загуби? Или чудесата са само за една нощ?