Когато съпругът ми забрави нашето семейство заради брат си

— Пак ли ще вечеряш там? — гласът ми трепереше, докато гледах как Иван прибираше ризата си в сака. Беше вторник, а това означаваше още една вечеря в дома на брат му, или по-точно — на снаха му Мария и племенниците. Откакто Георги почина преди година, Иван сякаш забрави, че и у дома има семейство, което го чака.

— Те имат нужда от мен, Деси. Не мога да ги оставя сами — отговори той, без да ме погледне. В гласа му се усещаше умора, но и някаква решителност, която не познавах преди.

— А ние? — прошепнах. — А аз? А твоите деца?

Той въздъхна тежко, затвори сака и тръгна към вратата. Не каза нищо повече. Чух как вратата се затвори с глух трясък. Седнах на ръба на леглото и се загледах в празното пространство пред себе си. Сълзите ми напираха, но не им позволих да потекат. Не и този път.

Децата — Петър и Ива — вече бяха свикнали да вечерят само с мен. Петър беше на дванайсет, Ива — на осем. Виждах как поглеждат към празното място на масата и се преструват, че не им пука. Но аз знаех истината. Знаех я по начина, по който Ива стискаше лъжицата или по начина, по който Петър избягваше да ме гледа в очите.

— Мамо, тате пак ли е при леля Мария? — попита Ива една вечер.

— Да, мила — отвърнах тихо. — Помага им.

— А на нас кой ще помогне? — прошепна тя и наведе глава.

Този въпрос ме прониза като нож. Не знаех какво да кажа. Как да обясня на осемгодишно дете, че баща ѝ е тук, но всъщност го няма? Че е жив, но отсъстващ? Че е избрал другото семейство пред своето?

С времето започнах да се чувствам като призрак в собствения си дом. Иван идваше късно, често носеше храна от Мария или разказваше как племенниците му имали нужда от помощ с уроците. Веднъж го чух да казва по телефона: „Те са всичко, което ми остана от Георги.“

Болеше ме. Болеше ме така, както боли само когато човек е предаден от най-близкия си. Започнах да се питам дали някога съм била достатъчна за него или просто съм била удобството, което сега може да бъде оставено на заден план.

Една вечер не издържах. Изчаках го да се прибере — беше почти полунощ. Седях в тъмното, само лампата над масата светеше.

— Иван, трябва да поговорим.

Той се стресна леко, сякаш не очакваше да ме види будна.

— Деси, уморен съм…

— Аз също съм уморена! — прекъснах го. — Уморена съм да се преструвам, че всичко е наред! Уморена съм да гледам как децата ни страдат! Ти не си само чичо на децата на Георги! Ти си баща на нашите!

Той замълча. За първи път от месеци видях болка в очите му.

— Не мога да ги изоставя, Деси… Обещах на Георги…

— А на мен какво обеща? На нас?

Той седна срещу мен и скри лицето си в ръцете.

— Не знам какво да правя… Чувствам се виновен за всичко…

— Виновен пред кого? Пред мъртвия си брат или пред живото си семейство?

Той не отговори. Само седеше там и дишаше тежко. Аз станах и отидох при децата си. През цялата нощ не мигнах.

На следващия ден Мария ми се обади.

— Десислава, може ли да поговорим?

Гласът ѝ беше тих, почти виновен.

— Разбира се — казах сухо.

Срещнахме се в близкото кафене. Тя изглеждаше уморена и по-стара от възрастта си.

— Знам, че Иван прекарва много време при нас… Не искам да ви преча…

— Не ти си виновна — прекъснах я аз. — Просто… той забрави за нас.

Мария сведе очи.

— И аз се чувствам виновна… Но не мога да го спра. Понякога си мисля, че той идва повече заради себе си, отколкото заради нас. Може би така се опитва да избяга от болката…

Тези думи ме удариха като гръм. Може би Иван не бягаше от нас, а от себе си? От вината? От страха?

Върнах се у дома объркана. Децата ме чакаха с нетърпение — Ива беше нарисувала картина: четирима души държат ръце под голямо дърво. Погалих я по косата и усетих как гърлото ми се свива.

Вечерта Иван се прибра по-рано от обикновено. Седна до мен на дивана и дълго мълча.

— Деси… Може би трябва да поговорим с някого… С психолог… Не знам как да изляза от това…

Погледнах го дълго. В очите му видях отчаяние и надежда едновременно.

— Искам само едно — казах тихо. — Да сме семейство. Всички заедно.

Той кимна и за първи път от много време ме прегърна истински.

Сега не знам какво ще стане утре. Не знам дали ще успеем да върнем онова, което изгубихме. Но знам едно: заслужаваме шанс да бъдем щастливи.

Понякога се питам: колко може да понесе едно семейство преди да се разпадне? И кога идва моментът, в който трябва да избереш себе си пред всички останали?