Сянката на моя син: История за тайни, любов и болка

— Къде е той? Моля ви, кажете ми, че знаете нещо! — гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха зачервени от плач. Стоях на прага на апартамента си в Люлин, с ръце, стиснати до болка, и се опитвах да разбера дали това е някаква лоша шега.

— Коя сте вие? — прошепнах едва чуто, усещайки как сърцето ми се свива.

— Аз съм Мария… годеницата на Петър. — Тя извади снимка от чантата си — двамата се смееха на някакъв плаж, а синът ми я държеше през раменете. Не знаех за тази Мария. Не знаех за годеница. Не знаех почти нищо за живота на Петър през последните месеци.

Пуснах я вътре. Седнахме на масата в кухнята, където още миришеше на сутрешно кафе и цигари. Мария разказваше през сълзи как Петър изчезнал преди две седмици. Последното ѝ съобщение било „Ще се върна късно, не ме чакай“. След това — тишина. Телефонът му изключен, профилите в социалните мрежи — неактивни. Полицията казвала да изчакаме, че може да е заминал някъде сам. Но аз знаех — Петър никога не би ме оставил така, без дума.

— Защо не ми каза за теб? — попитах я тихо.

— Мислехме да ви изненадаме… Той искаше да ви запознае след дипломирането си. — Гласът ѝ се пречупи.

Сълзите ѝ ме разтърсиха. В този момент осъзнах колко малко познавам собствения си син. Винаги съм мислела, че сме близки — че мога да го прочета като отворена книга. Но явно съм се лъгала.

В следващите дни Мария и аз се превърнахме в екип. Обикаляхме квартала, разпитвахме приятелите му от университета, звъняхме на всички възможни познати. Никой не знаеше нищо конкретно. Единствено Станислав — най-добрият му приятел от детството — спомена нещо странно:

— Петър напоследък беше напрегнат… Спомена някакви пари, които дължи. Не искаше да говори за това.

Пари? Дългове? Какво още не знаех за него? Вечерта седях сама в хола, гледах снимките от детството му — първият му учебен ден, рождените дни в парка „Западен парк“, лятото на морето в Обзор… Кога порасна толкова, че да започне да крие от мен?

На следващия ден Мария настоя да отидем в полицията отново. Там ни посрещна инспектор Георгиев — мъж с уморени очи и твърд глас:

— Госпожо Димитрова, разбирам тревогата ви, но възрастните хора понякога сами решават да се отделят за известно време…

— Петър не е такъв! — прекъснах го аз. — Никога не би ме оставил без дума!

Мария ме хвана за ръката под масата. Усетих колко е студена дланта ѝ.

— Ще проверим записите от камерите около блока ви — обеща инспекторът.

Върнахме се у дома с още по-голяма тежест в гърдите. На масата стоеше недокоснатата му чаша за кафе. Вечерта Мария остана при мен. Седяхме до късно и говорехме за Петър — за малките му навици, за мечтите му да стане архитект, за това как обичаше да рисува по тетрадките си вместо да слуша в час.

— Знаете ли… — прошепна тя — …мисля, че нещо го притесняваше напоследък. Получаваше странни обаждания вечер. Когато го питах кой е, винаги казваше „няма значение“.

Тази нощ не мигнах. В главата ми се въртяха хиляди сценарии: дали някой го е заплашвал? Дали сам е избягал от нещо? Или от някого?

На сутринта получих обаждане от непознат номер.

— Госпожо Димитрова? Ако искате да видите сина си жив, пригответе 10 000 лева до утре вечер. Не казвайте на полицията.

Гласът беше студен и безмилостен. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах телефона.

Мария ме намери разплакана в кухнята.

— Какво стана? — попита тя уплашено.

Разказах ѝ всичко. Тя настоя да уведомим полицията въпреки заплахите.

— Ако не кажем на никого, може никога повече да не го видим! — извика тя през сълзи.

Върнахме се при инспектор Георгиев и този път той ни прие сериозно. Организираха проследяване на обажданията и ни инструктираха какво да правим при следващ контакт.

Часовете до следващото обаждане бяха като вечност. Всяка минута очаквах телефонът да звънне. Когато това стана, вече бях готова:

— Пари ще има! Само ми кажете къде е синът ми!

Уговорихме среща на паркинга до „Сливница“ в полунощ. Полицията беше навсякъде около нас, скрити в коли и зад храсти.

В уречения час към мен се приближи мъж с качулка и тъмни очила. Подаде ми лист с адрес и изчезна в тъмното преди полицаите да успеят да го заловят.

Адресът беше до старата фабрика край Захарна фабрика — място, където никой не ходи вечер.

Полицията нахлу вътре първа. Намериха Петър вързан и пребит, но жив. Плачех и го прегръщах така силно, сякаш никога повече няма да го пусна.

В болницата разбрах истината: Петър бил въвлечен в схема за бързи кредити от свой познат — Мартин от университета. Започнало невинно: „Само подпиши тук като гарант“… После заплахи, натиск, страх.

— Мамо… Извинявай… Не исках да те въвличам… — прошепна той със сълзи в очите.

Прегърнах го още по-силно.

Сега седя до леглото му и се чудя: Кога децата ни порастват толкова много, че започват да крият страховете си от нас? Защо понякога най-близките хора стават най-големите ни непознати?