Сянката на една клетва: Историята на един баща и неговия син в днешна България

— Тате, пак ли ще вечеряш само хляб и домати? — гласът на Петър, моят син, прозвуча от другия край на телефона. Опитах се да се усмихна, макар че той не можеше да ме види.

— А, не бе, купих си малко сирене днес. Даже ще си направя салата — излъгах. Истината беше, че сиренето отдавна не съм го виждал в хладилника си. Пенсията ми стига за сметките, малко хляб и евтини домати от пазара. Но как да му кажа? Той е в София, работи като програмист, но и там не е лесно — наема, сметките, всичко поскъпва. Не искам да го тревожа.

Седнах на стария диван, който скърцаше всеки път щом се размърдам. В стаята беше хладно — отоплението е лукс през зимата. Погледнах към снимката на стената — аз и Петър, когато беше малък, на морето в Обзор. Усмихнати, безгрижни. Тогава обещах на себе си, че никога няма да му липсва нищо. Но животът… Животът не пита.

— Тате, ако имаш нужда от пари… — започна Петър плахо.

— Не, не! Всичко е наред. Не се тревожи за мен. Гледай себе си — прекъснах го рязко. Не мога да приема помощ от него. Аз съм баща му! Аз трябва да се грижа за него, не обратното.

След разговора останах дълго загледан в празната чиния пред мен. В главата ми се въртяха думи като „достойнство“, „срам“, „жертва“. Кога се превърнах в човек, който брои стотинките за хляб? Кога престанах да бъда опората на семейството?

На следващия ден отидох до пощата да взема пенсията си. Опашката беше дълга — все стари хора като мен, с уморени лица и очи, в които се четеше същата болка. Чух как баба Мария се оплакваше:

— Ей, Василе, пак ли ще стискаме зъби този месец? Пенсията ми е 420 лева… А токът само 150!

— Какво да правим, Марийке… — отвърнах с въздишка. — Ще оцелеем някак.

Вечерта Петър ми звънна пак.

— Тате, ще дойда уикенда. Ще донеса малко неща от София — сирене, колбаси…

— Не си прави труда, момче! Имам всичко — излъгах отново.

— Тате… — гласът му потрепери. — Знам какво става. Мама ми каза.

Замръзнах. Бившата ми жена му беше разказала всичко. За празния хладилник, за студената стая… За срама ми.

— Петре… Не исках да те тревожа — прошепнах едва чуто.

— Тате, ти винаги си бил до мен. Сега е мой ред. Не е срамно да поискаш помощ от сина си.

Замълчах дълго. Сълзите пареха очите ми. Толкова години съм бил горд, инатлив… А всъщност най-голямата сила е да признаеш слабостта си пред тези, които обичаш.

Уикендът дойде. Петър пристигна с две торби пълни с храна и топло одеяло.

— Това е само началото — каза той и ме прегърна силно.

Седнахме заедно на масата. За първи път от години ядохме като хората — топла супа, сирене, дори малко луканка.

— Тате, мислил ли си някога да дойдеш при мен в София? Ще намерим начин…

Погледнах го дълго. Сърцето ми се сви от мисълта да напусна родния дом, градинката пред блока, приятелите от детството… Но може би трябваше да приема промяната.

— Ще помисля, Петре… Ще помисля — отвърнах тихо.

Тази вечер заспах спокоен за първи път от много време. Може би не съм провалил обещанието си към него. Може би истинската сила е в това да споделиш тежестта с тези, които обичаш.

Понякога се чудя: Дали гордостта ни не ни прави по-слаби? Колко още бащи като мен крият бедността си зад усмивки и лъжи? Какво мислите вие?