Битката на една баба: Юлия срещу съдбата

– Не мога повече, мамо! – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше, докато държеше телефона, а сълзите ѝ се стичаха по бузите. Стоях срещу нея в малката кухня на панелката ни в Люлин, стиснала чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. В този миг светът ми се срина.

– Виктория, моля те, помисли за малкия! – прошепнах аз, опитвайки се да скрия отчаянието си. Внукът ми Даниел беше едва на шест и вече усещаше тежестта на разпадащото се семейство.

– Не мога да живея повече с Петър! – извика тя. – Той не ме уважава, не ме чува, не ме вижда! Все едно съм невидима! – Гласът ѝ се пречупи и тя се свлече на стола.

Седнах до нея и я прегърнах. В този момент си спомних собствената си младост – как баща ѝ ме напусна, когато Виктория беше още бебе. Как се борих сама, как устоявах на клюките в блока, на съжалителните погледи в магазина. Знаех какво я чака. Знаех колко е тежко да си сама жена в България.

– Мамо, страх ме е – прошепна тя. – Как ще се справя? Как ще обясня на Даниел?

– Ще се справим заедно – казах твърдо, макар вътре в мен да бушуваше буря от страхове. – Аз съм тук. Винаги ще съм тук.

Така започна нашата битка. Петър отказваше да напусне апартамента им в Младост. Започнаха скандали, обиди, заплахи. Даниел се затвори в себе си, спря да говори за училище, рисуваше само тъмни облаци и счупени къщи.

Съседките започнаха да шушукат. „Виж я Юлия – пак сама жена в семейството! Какво ли не е наредила?“ Майка ми казваше: „Трябваше да я научиш да търпи! Жената трябва да държи семейството цяло!“ Но аз знаех какво значи да търпиш до болка и не исках това за дъщеря си.

Всяка вечер след работа готвех любимата супа на Даниел и го карах да ми разказва приказки. Понякога плачеше нощем и аз лягах до него, галех го по косата и му шепнех: „Всичко ще бъде наред, бабино момче. Баба е тук.“

Виктория започна работа като продавачка в кварталния супермаркет. Връщаше се уморена, с подпухнали очи и празен поглед. Една вечер я чух да говори по телефона:

– Не знам дали има смисъл… Може би трябваше да остана при Петър заради Даниел…

Влязох при нея и я прегърнах.

– Не се обвинявай, Вики. По-добре е детето да расте с щастлива майка, отколкото с двама нещастни родители.

Тя ме погледна с благодарност и болка.

– Мамо, ти си толкова силна… Аз не съм като теб.

– Силата идва, когато няма друг изход – отвърнах тихо.

Скоро Петър започна да настоява за попечителство над Даниел. Заплаши ни със съд. Започнаха срещи с адвокати, социални работници, безкрайни разговори по телефона. Всяка вечер броях парите в портмонето си и се чудех как ще платим следващата сметка за ток.

Една сутрин Даниел отказа да отиде на училище.

– Всички деца ми се подиграват – каза той през сълзи. – Казват, че мама е лоша, защото е оставила тати.

Прегърнах го силно.

– Не слушай какво говорят другите, слънце мое. Ти знаеш истината. Мама те обича най-много на света.

Вечерта седнахме тримата на масата. Виктория мълчеше, а аз реших да говоря открито:

– Семейството не е само когато всички са под един покрив. Семейството е когато има любов и подкрепа. Ние сме семейство, дори когато ни е трудно.

Даниел ме погледна с големите си кафяви очи.

– Бабо, ти винаги ли си била толкова смела?

Усмихнах се през сълзи.

– Не винаги… Но за вас ще бъда.

Минаха месеци в борба – със страха, с бедността, със съда, със злобните думи на хората. Имаше дни, в които исках просто да изчезна. Но всяка сутрин ставах и правех закуска за Даниел. Всяка вечер чаках Виктория с топла супа и прегръдка.

Един ден получих писмо от социалните: „Детето остава при майката.“ Разплаках се като дете. Прегърнах Виктория и Даниел толкова силно, че ги заболя.

Сега живеем тримата в малкия апартамент в Люлин. Не е лесно – парите все не стигат, хората все още шушукат зад гърба ни. Но сме заедно. Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Можех ли да направя нещо различно? Но после чувам смеха на Даниел от другата стая и знам отговора.

Кажете ми – какво бихте направили в моята ситуация? Има ли правилен избор или просто трябва да следваме сърцето си?