„Болен съм, трябва да отида при нашите“ – Историята на една майка, останала сама

„Болен съм, трябва да отида при нашите.“ Думите на Димитър още кънтят в ушите ми. Стоеше на прага, с чанта в ръка, а очите му не смееха да срещнат моите. В ръцете държах малкия Виктор, който кашляше неспирно, а Мария се беше свила на дивана с висока температура.

– Разбирам те, Митко – прошепнах, макар че гласът ми трепереше. – Само се обади, като пристигнеш.

Той кимна и изчезна по стълбите. Вратата се затвори с глух трясък, а аз останах сама в апартамента ни в Люлин, с две болни деца и усещането, че нещо не е наред.

Първата нощ беше ад. Виктор плака до три сутринта, Мария повръща два пъти. Телефонът ми светеше от съобщения на работа – шефката ми напомняше, че трябва да предам отчета до края на седмицата. Сълзите ми се стичаха безшумно по бузите, докато сменях чаршафите и мерех температурата на децата.

На сутринта звъннах на Димитър.

– Как си? – попитах.

– Зле съм, майка ми ми прави чай. Ще остана тук няколко дни, докато се оправя – отговори той с дрезгав глас.

– Добре… Само гледай да не заразиш и тях.

– Ще внимавам. Обади се, ако има нещо.

Затворих телефона и се загледах през прозореца към сивото софийско небе. Вътре в мен се надигаше тревога. Димитър никога не беше толкова дистанциран. Майка му винаги ме уведомяваше, ако е болен или има нужда от нещо. Този път – пълно мълчание.

Дните минаваха бавно. Децата се оправяха бавно, а аз се чувствах като робот – готвех супи, перях дрехи, чистех повръщано и се опитвах да работя дистанционно. Димитър звънеше все по-рядко. На третия ден реших да се обадя на свекърва си.

– Здравейте, лельо Катя! Как е Митко?

– Митко? Ама той не е идвал тук, мило! – изненада се тя.

Сърцето ми спря за миг. – Как така? Каза ми, че ще дойде при вас…

– Не сме го виждали от миналата седмица. Всичко наред ли е?

– Да… всичко е наред – излъгах и затворих телефона с треперещи ръце.

В този момент разбрах истината. Димитър не беше при родителите си. Лъжеше ме. Но защо? Къде беше?

Вечерта го изчаках да се обади. Не го направи. Писах му: „Моля те, обади се.“ Отговор нямаше.

На следващия ден получих съобщение от приятелката ми Елица: „Видях Митко в Младост с някаква жена. Добре ли си?“

Светът ми се срина. Седнах на пода до леглото на Виктор и заплаках безутешно. Как можеше да ми причини това? Остави ме сама с две болни деца и лъжа след лъжа…

Вечерта той най-сетне се обади.

– Може ли да поговорим? – каза тихо.

– Къде си? – попитах през сълзи.

– Не мога повече… Не мога да живея така. Искам развод.

Мълчах дълго. Чувах само дишането му по линията и далечния шум на коли.

– Защо? Защо точно сега? Защо ме остави сама?

– Не съм щастлив отдавна… Запознах се с някого… Извинявай.

В този момент сякаш всичко в мен умря. Но трябваше да бъда силна заради децата си.

Следващите седмици бяха кошмар – адвокати, документи, обяснения пред родителите ни и пред децата. Мария ме попита:

– Мамо, тате ще се върне ли?

Не можах да отговоря. Само я прегърнах силно и обещах никога да не ги оставя.

Сега минаха три месеца. Живея сама с децата в малкия ни апартамент. Работя повече от всякога, но понякога нощем плача тихо в тъмното. Понякога си мисля – можех ли да направя нещо различно? Къде сбъркахме? Или просто някои хора си тръгват, когато най-много имаш нужда от тях?

А вие как бихте постъпили на мое място? Прощава ли се такова предателство или просто трябва да продължиш напред?