Синът ми замина, а аз останах сама: Историята на една майка между любовта и самотата

– Дани, пак ли няма да вдигнеш? – шепна си сама, докато телефонът звъни за пореден път. Вече трети ден се опитвам да се свържа със сина си, а отсреща – само глуха тишина. В стаята е тихо, само тиктакането на часовника ми напомня, че времето минава, а аз все още чакам.

Не съм от онези майки, които държат децата си до полата. Винаги съм казвала: „Живейте си живота, аз ще се оправя.“ И наистина го мислех. Но когато Даниел ми каза, че ще се жени за Мария и ще заминат за Германия, нещо в мен се пречупи. Усмихнах се, прегърнах ги и им пожелах щастие. После цяла нощ плаках на кухненската маса, стискайки снимката му от абитуриентския бал.

Даниел беше моят свят. След като баща му почина от инфаркт, когато Дани беше едва на 12, останахме само двамата. Работех като медицинска сестра в болницата в Плевен, сменях нощни дежурства и се прибирах уморена, но винаги намирах сили да му сготвя любимата мусака или да му помогна с уроците по математика. Той никога не ми създаваше проблеми – учеше отлично, помагаше вкъщи, беше възпитан и добър. Когато завърши Техническия университет в София с отличие, цялата махала се гордееше с него.

Мария я харесах още от първия път – усмихната, работлива, от добро семейство. Двамата бяха като излезли от реклама – млади, красиви и влюбени. Когато ми казаха, че ще заминат за Германия, уж за няколко години „да поработят и да спестят“, не показах колко ме боли. „Ще поддържаме връзка, мамо! Ще ти звъня всяка седмица!“, обеща Даниел.

Първите месеци наистина беше така. Всяка неделя чаках обаждането му като дете подарък. Разказваше ми за работата си в завода за авточасти, за Мария, която работи като медицинска сестра в клиника. Пращаха ми снимки – усмихнати пред някой замък или в парк с есенни листа. Аз им пращах буркани с лютеница и домашна баница по автобусите.

Но после нещо се промени. Обажданията станаха по-редки. Мария все по-рядко се включваше в разговора. Даниел звучеше уморен или разсеян. „Мамо, много работа имам… Ще ти звънна друг път.“ После започна да не вдига изобщо.

Една вечер не издържах и звъннах на Мария:
– Мария, всичко наред ли е? Не мога да се свържа с Даниел.
– Ох, лельо Ели, той е много зает… Работи до късно… Ще ти звънне, не се тревожи.

Но не звънна. Седмици наред чаках. Писах съобщения – кратки, майчини: „Как сте? Липсвате ми.“ Отговори нямаше.

Съседките започнаха да ме гледат със съжаление:
– Ели, как е Даниел? Не сте ли говорили скоро?
– Ами… зает е… – лъжех ги и усещах как гласът ми трепери.

Веднъж на пазара срещнах майката на Мария:
– Как са младите? – попита тя.
– Не знам… Не ми се обаждат много…
– Ами то така е… Като са далече…

Вечерите станаха най-тежки. Къщата е празна и тиха. Понякога сядам на леглото му – още мирише на неговия одеколон. Преглеждам старите му тетрадки, снимките от детството… Спомням си как ме прегръщаше силно и казваше: „Мамо, ти си най-добрата!“

Понякога си мисля – къде сбърках? Дали го задушавах с любовта си? Или просто животът ги завъртя така? Знам, че Мария не ме харесваше особено – усещах го по погледа ѝ на сватбата. Може би тя не иска да поддържаме връзка… Или пък Даниел се срамува от мен пред новите си приятели?

Опитах да се занимавам с нещо – записах се на курс по рисуване в читалището. Там срещнах други жени като мен – майки с деца в чужбина. Всички разказвахме едни и същи истории: „Обещаха да звънят… Сега само чатим по празници…“

Една вечер не издържах и написах дълго писмо на Даниел:
„Сине, липсваш ми ужасно много. Не искам да ти преча или да те притеснявам. Просто понякога имам нужда да чуя гласа ти. Да знам, че си добре. Обичам те.“

Не получих отговор.

Сега живея между надеждата и болката. Всеки ден чакам чудото – телефонът да звънне и да чуя: „Мамо, как си?“ Понякога си мисля дали някога ще ме разбере… Или ще остана просто спомен от един друг живот?

Кажете ми – има ли смисъл да чакам? Или трябва да приема самотата като новата си съдба?