Ако утре няма пари, ще се разделим – историята на Катя

– Катя, ако до утре не намериш пари за наема, приключваме! – думите на Димитър отекнаха в малката кухня като шамар. Стоях срещу него с чаша чай в ръка, а ръцете ми трепереха толкова силно, че капките се разливаха по масата. Не можех да повярвам, че човекът, с когото споделях живота си вече три години, ми поставя такова ултиматум.

– Мите, моля те… Знаеш, че търся работа. Не е лесно, но… – опитах се да говоря спокойно, но гласът ми издаваше отчаянието ми.

Той само махна с ръка и се обърна към прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а по стъклата се стичаха капки, сякаш и небето плачеше с мен. В този момент осъзнах колко самотна съм всъщност.

Преди година всичко беше различно. Работех като учителка в едно училище в Люлин и макар заплатата да не беше голяма, обичах децата и работата си. Димитър тогава беше друг – носеше цветя без повод, готвеше ми мусака в неделя и мечтаеше за общо бъдеще. После дойде съкращението. Училището затвори паралелка и аз останах без работа. Първите месеци Димитър ме подкрепяше, но после започна да се променя. Вечерите ни станаха мълчаливи, а погледът му – студен.

– Не мога повече така! – изкрещя той една вечер. – Аз работя по две смени, а ти седиш вкъщи! Не съм длъжен да те издържам!

– Мите, не е честно… Ти знаеш колко трудно е да си намеря работа сега. Всички искат опит или връзки…

– Не ме интересува! Или намираш пари до утре, или си тръгваш!

Тази нощ не мигнах. Гледах тавана и се чудех как стигнахме дотук. Спомних си първата ни среща в Борисовата градина – как се смяхме до сълзи и как той ми обеща никога да не ме остави сама. А сега? Сега стоях пред пропаст.

На сутринта звъннах на майка ми в Пловдив. Гласът ѝ беше уморен.

– Катенце, пак ли сте се скарали? Знаеш, че нямаме много… Татко още не може да си намери работа след затварянето на завода.

– Не искам пари, мамо. Просто… имам нужда да поговоря с някого.

– Ела си у дома, дете. Тук винаги ще имаш легло и топла супа.

Но не можех да се върна просто така. Бях горда – исках сама да се справя. Започнах да звъня на приятелки – Мария от университета, Ива от старата работа… Всички имаха свои грижи: кредити, болни родители, малки деца. Никой не можеше да помогне.

Вечерта Димитър се прибра късно и дори не ме погледна.

– Намери ли пари? – попита сухо.

– Не… Но ще намеря работа! Обещавам!

– Катя, писна ми от обещания! Утре сутринта искам да си тръгнала!

Сълзите ми потекоха безконтролно. Събрах малкото си дрехи в една раница и цяла нощ седях на леглото. На разсъмване оставих ключа на масата и излязох безшумно. Вървях по празните улици на София и усещах как студът пронизва костите ми.

Отидох на автогарата и купих билет за Пловдив с последните си пари. В автобуса гледах през прозореца и си мислех за всички компромиси, които направих заради тази връзка – как пренебрегвах себе си, мечтите си, достойнството си.

Майка ме посрещна на прага със сълзи в очите.

– Добре дошла у дома, Катенце! Тук винаги ще имаш място.

Прегърнах я силно и усетих как тежестта от сърцето ми започва да се вдига. Прекарах седмици в Пловдив – помагах на баща ми в градината, търсех работа във всяко кафене и книжарница. Един ден получих обаждане от училище в Кючук Париж – търсеха заместник-учител по литература.

Първият учебен ден беше труден – децата бяха шумни, а аз несигурна. Но когато едно момиче ми подаде рисунка с надпис „Благодаря Ви, госпожо!“, разбрах, че съм на правилното място.

Димитър повече не потърси контакт с мен. Чух от общи познати, че скоро след раздялата ни е започнал връзка с друга жена. Болеше ме, но вече не плаках за него.

Днес стоя пред огледалото и виждам нова Катя – по-силна, по-уверена. Понякога вечер се питам: „Колко струва любовта? Има ли цена достойнството ни?“ А вие как бихте постъпили на мое място?