Разкъсани връзки: Семейна буря в панелката на Люлин
– Не мога повече, Петре! – гласът на Мария трепереше, докато държеше за ръка малкия Сашко, а другата ѝ дъщеря, Ива, се криеше зад крака ѝ. Беше почти полунощ, а аз тъкмо се бях прибрал от втората си работа. Вратата се затръшна след тях и тишината в апартамента ми в Люлин се изпълни с напрежение.
– Какво стана? – попитах, макар че вече подозирах. Мария и съпругът ѝ, Жоро, от месеци се караха. Тя често ми звънеше да се оплаче, но никога не беше стигала дотук – да напусне дома си посред нощ.
– Не издържам повече на неговите изблици! Децата са уплашени… – гласът ѝ се пречупи. Погледнах към Сашко – очите му бяха зачервени от плач. Ива стискаше плюшеното си мече така, сякаш то можеше да я спаси от целия свят.
Поканих ги вътре. Апартаментът ми не беше голям – две стаи, кухня и баня, всичко подредено до последния сантиметър. Но тази нощ нямаше значение колко е тясно. Сложих чай на котлона и седнахме на масата. Мария мълчеше, а аз се чудех какво ще правим утре.
На сутринта започнаха истинските проблеми. Децата трябваше да отидат на училище, но бяха без учебници и дрехи. Мария нямаше работа – беше напуснала преди месец заради Жоро, който настояваше да стои вкъщи. Аз работех като техник в метрото и вечер като охрана в един склад. Парите ми стигаха едва-едва за наема и сметките.
– Петре, ще останем тук само няколко дни, докато намеря квартира – каза Мария на третия ден.
– Знаеш, че винаги си добре дошла, но… – не довърших изречението. Истината беше, че вече усещах напрежението. Децата разхвърляха играчки навсякъде, Ива плачеше всяка вечер за баща си, а Сашко отказваше да яде. Мария беше нервна и избухлива.
Една вечер се прибрах уморен и заварих Мария да крещи на Ива:
– Стига си ревала! Татко ти няма да дойде!
– Не ѝ викай! – намесих се аз по-остро, отколкото исках.
– Не ми казвай как да си гледам децата! – отвърна тя със сълзи в очите.
Така започнаха нашите караници. Всеки ден спорехме за нещо – кой ще измие чиниите, кой ще пазарува, кой ще сложи децата да спят. Аз се чувствах като натрапник в собствения си дом.
Майка ни звънеше всеки ден от Пловдив:
– Петре, трябва да помогнеш на сестра си! Тя няма никого освен теб!
– А кой ще ми помогне на мен? – питах я аз, но тя само въздишаше тежко.
Една вечер Мария се прибра късно. Беше ходила на интервю за работа като продавачка в кварталния супермаркет.
– Не ме взеха – каза тихо. – Казаха, че им трябват по-млади момичета.
Видях отчаянието в очите ѝ. За първи път от години я прегърнах истински. Спомних си как като деца си обещавахме винаги да сме един до друг, как тя ме защитаваше от по-големите момчета в училище.
Но сега бяхме възрастни. И животът беше по-сложен.
След още две седмици напрежението стана непоносимо. Съседите започнаха да се оплакват от шума. Хазяинът намекна, че не е доволен от допълнителните хора в апартамента.
Една сутрин намерих бележка на масата:
„Петре, благодаря ти за всичко. Отивам при една приятелка в Обеля. Не искам повече да ти създавам проблеми.“
Сърцето ми се сви. Обадих ѝ се веднага:
– Защо не ми каза? Можехме да измислим нещо заедно!
– Трябва да се науча да се оправям сама – отвърна тя тихо.
Останах сам в апартамента си, който изведнъж ми се стори огромен и празен. Дните минаваха бавно. Чувах се с Мария по телефона – тя работеше почасово като чистачка и живееше с децата в една стая при приятелката си.
Майка ни настояваше да се помирим:
– Вие сте брат и сестра! Не може така да се разделяте!
Но аз не знаех какво повече мога да направя. Чувствах се виновен, че не успях да помогна повече, но и облекчен, че отново имам спокойствие.
Сега често се питам: Кое е по-важно – собственото спокойствие или семейната подкрепа? Може ли една връзка между брат и сестра да оцелее след толкова болка и разочарование? Какво бихте направили вие на мое място?