Не бързай да се омъжваш, Емилия: Щастието няма да избяга – Бягството на една булка от властното семейство на годеника си

– Емилия, пак ли ставаш толкова рано? – гласът на майката на Димитър прониза тишината в апартамента, докато аз тихо разбивах яйцата за палачинките. Беше едва пет и половина сутринта, а аз вече се чувствах като гостенка в собствения си живот.

– Да, лельо Мария, Димитър обича да закусва преди работа – отвърнах с усмивка, която не стигаше до очите ми. Вече трета седмица живеехме с родителите му, докато ремонтираха нашата квартира. Тяхната къща в „Люлин“ беше просторна, но въздухът тежеше от очаквания и неизказани думи.

Димитър влезе в кухнята, още сънен, и седна на масата. Поставих пред него чиния с палачинки, вилица и купичка със сладко от смокини – точно както обича. Той дори не ме погледна.

– Мамо, къде са ми чорапите? – провикна се той към майка си, сякаш аз не съществувах.

– В шкафа ти са, Дими! – отвърна тя и ме стрелна с поглед. – Емилия, не забравяй да изчистиш след закуска. И да не забравиш да купиш кисело мляко за вечеря.

В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Не бях ли аз тази, която трябваше да бъде обичана и уважавана? Защо се чувствах като слугиня в дома на бъдещото си семейство?

След работа се прибрах уморена. Вратата отвори бащата на Димитър – строг човек с вечен намръщен поглед.

– Къде беше толкова късно? – попита той.

– На работа, господин Георгиев. Имахме спешен проект.

– Жената трябва да е у дома навреме. Как ще гледаш деца така?

Преглътнах обидата. Вечерята премина в мълчание, прекъсвано само от критики към мен – супата била безсолна, салатата нарязана едро, а хлябът не бил пресен. Димитър не каза нищо. Само ядеше и гледаше телевизия.

Седях на ръба на леглото ни и гледах през прозореца към светлините на София. Мечтаех за деня, когато ще имаме свой дом, свои правила. Но с всяка изминала вечер усещах как губя себе си.

На следващия ден майката на Димитър ме повика в кухнята.

– Емилия, трябва да поговорим сериозно. Сватбата наближава. Искам всичко да е перфектно – роклята ти трябва да е скромна, без излишни украшения. Не забравяй, че ще каним много роднини от село. Трябва да покажем, че сме добро семейство.

– Но аз исках по-малка сватба… – опитах се да възразя.

– Това не е само твоя сватба! – прекъсна ме тя рязко. – Ти си част от нашето семейство вече.

В този момент разбрах: никога нямаше да бъда достатъчно добра за тях. Никога нямаше да бъда себе си.

Вечерта казах на Димитър:

– Мисля, че трябва да поговорим за сватбата.

Той въздъхна раздразнено:

– Пак ли започваш? Майка ми знае най-добре как се правят тези неща. Остави я да организира всичко.

– А моето мнение? Моите мечти?

– Емилия, не прави от мухата слон! Всички така правят. Свиквай.

Сълзите ми потекоха безшумно. За първи път осъзнах колко сама съм всъщност.

На следващата сутрин станах още по-рано. Сложих бележка до леглото на Димитър: „Извинявай, но не мога повече така. Трябва да намеря себе си.“ Събрах малко дрехи и излязох навън в хладната утрин.

Вървях по улиците на София без посока. Обадих се на майка ми в Пловдив:

– Мамо… Може ли да се прибера за малко при вас?

Гласът ѝ беше топъл и разбиращ:

– Винаги си добре дошла у дома, мило дете.

Влакът до Пловдив беше дълъг и пълен с мисли. Гледах през прозореца и се чудех кога спрях да мечтая за себе си, а започнах да живея според чуждите очаквания.

Майка ме посрещна с прегръдка и топла баница. Разказах ѝ всичко – за критиките, за липсата на подкрепа от Димитър, за усещането, че се задушавам.

– Емилия, щастието не е в това да угодиш на всички – каза тя тихо. – Ако не си щастлива сега, няма да бъдеш и след сватбата.

Седмици наред останах при родителите си. Започнах работа в малко кафене до центъра на Пловдив. Всеки ден срещах нови хора, слушах техните истории и малко по малко започнах да усещам себе си отново.

Димитър ми звъня няколко пъти. Първо ядосан, после отчаян:

– Емилия, върни се! Всички говорят за нас! Какво ще кажат хората?

– Не ме интересува какво ще кажат хората – отвърнах му най-накрая. – Интересува ме какво ще стане с мен, ако остана там.

Той замълча. Може би за първи път разбра колко съм се променила.

Минаха месеци. Животът ми стана по-спокоен, по-истински. Научих се да казвам „не“, да поставям граници и да мечтая отново.

Понякога се питам: Колко жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания? Колко още ще жертват себе си в името на „какво ще кажат хората“? А ти… ти би ли имал/а смелостта да избягаш от нечие чуждо щастие?