Когато помолих децата да посетят баба: Урок по семейство и прошка
– Не мога, Мария! Казах ти вече – не искам да гледам децата! – гласът на майка ми прониза тишината в кухнята, докато държах телефона с треперещи ръце. Беше вторник сутрин, а аз закъснявах за работа. Децата вече се караха кой да си вземе последната филия с лютеница, а в главата ми кънтяха сметките за частната занималня.
– Мамо, моля те, само този месец. Знаеш колко е трудно сега, след като Петър остана без работа… – опитах се да не звуча отчаяно, но гласът ми се пречупи.
– Не! Имам си живот! Не съм длъжна да гледам чуждите деца! – отсече тя и затвори.
Седнах на стола и се разплаках. Не заради парите – макар че всяка стотинка беше важна. Плаках заради това усещане за изоставеност, което ме преследваше от дете. Майка ми винаги беше студена, дистанцирана. Никога не ме прегръщаше, не ме питаше как съм. След развода с баща ми стана още по-студена. А сега, когато най-много имах нужда от нея, тя пак ме отблъсна.
Децата – Ива на 8 и Мартин на 6 – ме гледаха с широко отворени очи.
– Мамо, защо плачеш? – попита Ива тихо.
– Нищо, миличка. Просто съм уморена.
Излъгах ги. Истината беше, че се чувствах сама и предадена. Вечерта разказах на Петър за разговора с майка ми.
– Защо все я молиш? Тя никога не е била до теб – каза той и въздъхна. – Ще се справим някак.
Но аз не можех да се примиря. Всяка вечер броях парите – заплатата ми като учителка стигаше едва-едва. Петър търсеше работа вече трети месец. Децата усещаха напрежението, макар че се стараех да го скрия.
Една вечер, докато прибирах Ива от занималнята, тя ме попита:
– Мамо, защо баба не иска да ни вижда?
Спрях на тротоара и я прегърнах.
– Не е така, мила. Просто… баба е различна.
Но знаех, че лъжа и себе си, и нея.
Минаха седмици. Един ден получих обаждане от съседката на майка ми – леля Сийка.
– Марийче, майка ти падна по стълбите. В болницата е. Сама е…
Сърцето ми се сви. Без да мисля, хванах автобуса за Пловдив. Влязох в болничната стая и я видях – бледа, с гипсиран крак и празен поглед.
– Защо дойде? – прошепна тя.
– Защото си ми майка – отвърнах тихо.
Дълго мълчахме. После тя заговори:
– Не съм добра майка. Знам го. Но не мога… не знам как…
Погледнах я – за първи път видях страх в очите ѝ.
– Мамо, аз също не знам как да простя. Но искам да опитам.
Тя се разплака – за първи път в живота ми я видях да плаче пред мен.
След този ден започнах да я посещавам всеки уикенд. Водех и децата. Първоначално бяха плахи, но постепенно започнаха да я приемат. Ива ѝ рисуваше картички, Мартин ѝ носеше шоколадчета.
Един следобед седяхме тримата на дивана в малкия ѝ апартамент. Майка ми гледаше Ива как плете гривна от ластици.
– Никога не съм умеела да бъда нежна – каза тя изведнъж. – Моята майка беше строга… Биеше ме за щяло и нещяло…
Погледнах я изненадано. Никога не беше говорила за своето детство.
– Може би затова не знам как да обичам…
Прегърнах я неловко. За първи път почувствах топлина между нас.
Минаха месеци. Майка ми се възстанови бавно. Започна сама да кани децата у тях – макар и за по час-два. Виждах как се променя – усмихваше се повече, питаше ги за училище, даже веднъж им направи палачинки.
Една вечер седяхме всички около масата – аз, Петър, децата и майка ми. Говорехме си за глупости – кой какво е правил през деня, кой какъв сън е сънувал.
Погледнах майка ми – очите ѝ бяха влажни от радост.
– Благодаря ти, че не ме изостави – прошепна тя тихо.
Стиснах ръката ѝ.
Сега често си мисля: ако не беше онзи инцидент, дали щяхме някога да си простим? Колко често гордостта ни пречи да бъдем семейство? А вие бихте ли простили на родителите си?