Брат ми даде всичко, но когато падна, остана сам: История за жертва и забрава
– Не мога да повярвам, че пак не дойдоха – прошепнах на брат ми, докато държах ръката му в болничната стая. Мирослав лежеше блед и слаб, а очите му се взираха в тавана, сякаш търсеше отговори, които никой не можеше да му даде.
– Не ги вини, Мария – гласът му беше едва доловим, но в него се усещаше болка, която не можеше да скрие. – Може би са заети…
– Заети? – гневът ми избухна неочаквано. – Заети с какво? Да не би да не знаят кой им плати образованието, кой им купи първата кола, кой стоя буден нощем, когато имаха температура? Къде са сега, когато ти имаш нужда от тях?
Мирослав се усмихна тъжно. Винаги беше такъв – оправдаваше всички, дори когато го нараняваха. Спомних си как преди години работеше на две места, за да може децата му да учат в София. Как се отказа от мечтата си да стане художник, за да има пари за уроци по математика и английски. Как се прибираше късно вечер, а после до сутринта рисуваше портрети на непознати хора, само и само да изкара още някой лев.
– Мамо, татко пак не е вкъщи – чувах гласа на племенницата ми Елица по телефона. – Само ти ни остана.
Тогава им обещах, че винаги ще съм до тях. Но сега… Сега те дори не вдигаха телефона ми.
– Мария, не ги съди толкова строго – опита се пак Мирослав. – Може би аз сбърках някъде… Може би ги разглезих…
– Не! – прекъснах го. – Ти им даде всичко! А те…
В този момент вратата се отвори и влезе медицинската сестра. Погледна ме със съчувствие.
– Госпожо Георгиева, трябва да излезете за малко. Ще му сложим системата.
Излязох в коридора и се облегнах на студената стена. Сълзите ми потекоха безшумно. Спомних си последния семеен празник – Коледа преди две години. Мирослав беше приготвил всичко сам: пълнени чушки, баница с късмети, дори домашна торта. Децата му дойдоха за час-два, оставиха подаръци и си тръгнаха бързо. Тогава той ми каза:
– Важното е, че са добре. Че са щастливи.
Но сега… Сега беше сам. Аз бях единствената, която идваше всеки ден в болницата. Съпругът ми ме упрекваше:
– Защо все ти трябва да носиш всичко на гърба си? Те са големи хора! Нека поемат отговорност!
Но не можех да го оставя. Не можех да изоставя брат си така, както го изоставиха собствените му деца.
След няколко дни състоянието му се влоши. Лекарите казаха, че няма много време. Обадих се на Елица и на брат ѝ Димитър:
– Татко ви е зле. Моля ви… Елате.
– Ще видим… Имам работа… – каза Елица.
– Не мога да напусна офиса сега – отвърна Димитър.
Стиснах зъби и затворих телефона. Какво се беше случило с тези деца? Къде беше изчезнала обичта?
Вечерта седях до леглото на Мирослав и му четях любимите му стихове на Христо Фотев. Той ме хвана за ръката:
– Мария… Ако можех да върна времето назад… Може би щях да направя нещо различно…
– Какво? – попитах тихо.
– Може би щях да мисля повече за себе си… Поне малко…
Сълзите ми отново потекоха. Прегърнах го силно.
На следващия ден той си отиде. Само аз бях до него.
Погребението беше тихо и скромно. Елица и Димитър дойдоха за малко, стояха встрани и си тръгнаха първи. След това никой не се обади. Никой не попита как съм.
Седмици наред не можех да спя. Вината ме гризеше отвътре: дали можех да направя повече? Дали трябваше да говоря с тях по-рано? Дали любовта и жертвата вече нямат значение в нашето време?
Понякога сядам сама в стаята му и гледам старите му рисунки – портрети на хора, които никога няма да разберат колко обич е вложил в тях. И се питам: струва ли си да дадеш всичко от себе си за другите, ако накрая оставаш сам?
Кажете ми… В нашето време има ли още смисъл в жертвата? Или сме забравили какво значи истинска обич?