„Когато вземеш пенсията, ще остана при теб“: Историята на една баба и нейния внук

– Бабо, кога ще вземеш пак пенсия? – гласът на Сашко проряза тишината в кухнята, докато аз с треперещи ръце сипвах супа в дълбоката му чиния. Беше вторник вечер, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Погледнах го – десетгодишен, с големи кафяви очи, които някога гледаха към мен с обич, а сега сякаш ме мереха като банкомат.

– Следващата седмица, Сашко. Защо питаш? – опитах се да се усмихна, но гласът ми излезе пресъхнал.

Той сви рамене и заби лъжицата в супата. – Просто така. Искам да си купя нови маратонки. Всички в училище имат.

Стиснах устни. Пенсията ми стига едва-едва за сметките, хляба и лекарствата. Дъщеря ми Мария замина за Испания преди три години – „само за малко“, каза тогава, „да поработя, да спестя“. Остави ми Сашко с обещанието да се върне скоро. Първите месеци пращаше пари, обаждаше се всяка седмица. После обажданията станаха по-редки, парите – още по-редки. Сега само чат-пат получавам съобщение: „Мамо, прегърни Сашко от мен.“

Вечерно време често излизаме на хълма до блока – там, където всички деца се гонят и пързалят по тревата, а родителите им ги наблюдават отстрани. Аз стоя сама на пейката и гледам как Сашко се опитва да се впише сред другите. Веднъж забелязах семейство – баща буташе малкия си син по склона, майката снимаше с телефона и се смееше. Сърцето ми се сви. Сашко погледна към тях и после към мен.

– Бабо, защо мама не идва? – попита тихо.

– Работи много, милото ми дете. Скоро ще се върне – излъгах за пореден път.

Но той вече не вярваше. Виждах го в очите му – онова разочарование, което не можех да изтрия с нито една приказка.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Сашко говори по телефона с някого:

– Не знам… Баба каза, че ще вземе пенсия другата седмица… Да, тогава ще мога да дойда… Не, няма да разбере…

Сърцето ми заби лудо. Когато затвори, го повиках:

– Сашко, с кого говореше?

Той ме изгледа намръщено:

– С Пешо от блока. Ще ходим на кино като вземеш пенсията.

Не казах нищо повече. Но нощем не можех да заспя. Мислех си за всички онези години, когато работех като учителка по литература, когато Мария беше малка и мечтаех да й дам всичко най-добро. Мислех си за това как животът ме остави сама – с празен хладилник и още по-празно сърце.

Един ден Мария се обади по видеоразговор. Видях я – косата й боядисана руса, усмивката й леко изкуствена.

– Мамо, как сте със Сашко? – попита тя.

– Добре сме – отвърнах кратко.

– Ще ти пратя пари другия месец… Само още малко трябва да остана тук…

– Мария, детето има нужда от теб! – избухнах аз. – Не от пари! От теб!

Тя замълча. После каза тихо:

– Не мога да се върна сега…

Затворих телефона със сълзи в очите. Сашко ме гледаше от вратата.

– Бабо, защо плачеш?

– Защото понякога хората забравят кое е важното…

Седнахме двамата на дивана. Прегърнах го силно.

На следващия ден дойде съседката Пенка да поиска малко захар.

– Как си, Цветанке? – попита тя.

– Как да съм… Само дето понякога ми се струва, че съм излишна – отвърнах.

Пенка въздъхна:

– Всички сме така… Децата ни заминаха, а ние тук гледаме внучетата и чакаме някой да ни потърси…

Вечерта Сашко пак заговори за пенсията:

– Бабо, като вземеш пенсията, ще остана при теб още малко… После ще отида при Пешо на гости.

Погледнах го дълго. В този момент разбрах колко крехки са връзките между хората. Колко лесно можем да бъдем заменени от няколко лева или нов чифт маратонки.

Седнах до прозореца и гледах светлините на София. Чудех се: дали някога ще бъда достатъчна? Дали някой ще ме обича не заради пенсията ми или удобството?

А вие как мислите? Кога любовта става просто сделка?