Тежестта на първородната: Историята на една българска дъщеря

– Мария, моля те, върни се у дома. Не мога повече да издържам на майка – гласът на сестра ми Елица трепереше в слушалката. Беше късна вечер, а аз стоях сама в малката си квартира в София, стиснала телефона така, сякаш от това зависеше животът ми.

– Ели, знаеш, че не е толкова лесно. Тя… тя не се променя – прошепнах, усещайки как гърлото ми се свива.

– Знам, но ти винаги си била по-силната. Аз… аз не мога да се справя сама – чу се тихо подсмърчане.

В този момент пред очите ми изникнаха спомени – аз, шестгодишна, с плитки и изцапани колене, държа шише с топло мляко и го подавам на ревящата Елица. Майка ни, Цветана, стои до прозореца и пуши цигара след цигара, а в стаята витае тежък дим и още по-тежко мълчание. Още тогава разбрах, че няма да имам обикновено детство.

Майка ни беше строга жена. Не помня да ме е прегръщала или да ми е казвала „Обичам те“. Винаги имаше нещо по-важно – работа, сметки, грижи. Татко си тръгна, когато бях на осем. Остави ни с обещанието да се обажда често, но телефонът звънеше все по-рядко. Оттогава аз станах „голямата“ – тази, която трябва да помага, да учи добре, да не създава проблеми.

– Мария, защо пак си забравила да измиеш чиниите? – гласът на майка ми беше като камшик.

– Извинявай, ще ги измия веднага – казвах и тичах към мивката, докато Елица се криеше зад мен.

С годините задачите ми се увеличаваха. След училище готвех, чистех, помагах на Елица с уроците. Майка ни работеше на две места и беше винаги уморена и раздразнителна. В редките моменти на спокойствие седяхме трите около масата и тя ни разказваше истории от младостта си – за танците в читалището, за първото й гадже Петър от съседното село. Тогава очите й светеха различно.

Но тези моменти бяха рядкост. По-често крещеше или мълчеше с дни. Когато Елица стана тийнейджърка, започна да й отвръща. Веднъж я чух да казва:

– Защо никога не си доволна? Защо все аз съм виновна?

Майка ни я зашлеви. Аз стоях между тях и се чудех какво да направя. Вечерта Елица дойде при мен:

– Мария, защо тя е такава? Защо не може просто да ни обича?

Не знаех какво да отговоря. Прегърнах я и й обещах, че винаги ще съм до нея.

Когато завърших гимназия с отличие, майка ми не дойде на дипломирането. Имала смяна в магазина. Прати ми съобщение: „Браво.“ Това беше всичко. Болеше ме, но вече бях свикнала.

Преместих се в София заради университета. Работех по нощите като сервитьорка, за да си плащам квартирата. Понякога Елица идваше при мен за уикенда – носехме си банички от близката фурна и гледахме стари български филми. Тогава се чувствахме като истински сестри.

Майка ни звънеше рядко и само когато имаше нужда от нещо – пари за сметки или помощ с документите. Никога не попита как съм или дали съм щастлива.

Преди месец Елица ми се обади разплакана:

– Не издържам повече! Кара ми се за всичко – че не съм измила пода, че съм закъсняла от работа… Дори когато донесох шестица по математика, каза само „Можеше и по-добре“.

Опитах се да я успокоя:

– Тя е такава… Не знае как да показва любовта си.

– А ти защо винаги я оправдаваш? – изкрещя тя и затвори.

Тази вечер, когато Елица пак ми се обади, усетих колко е отчаяна. Обещах й да дойда през уикенда.

Влязох у дома в неделя следобед. Майка ми седеше на дивана с кръстосани ръце и студен поглед.

– Какво правиш тук? – попита без поздрав.

– Дойдох заради Елица. Тя има нужда от мен.

– Винаги сте били срещу мен двете! – извика тя. – Всичко правя за вас, а вие…

– Мамо, ние просто искаме малко разбиране – казах тихо.

– Разбиране? Аз ли трябва да ви разбирам? Аз работя като вол цял живот! Кой ме разбира мен?

В този момент осъзнах колко самотна е всъщност майка ни. Колко много болка носи вътре в себе си и как я предава на нас.

Прекарахме вечерта в мълчание. Елица седеше до мен и стискаше ръката ми под масата. Преди да си тръгна към София, майка ми прошепна:

– Не знам как да бъда майка… Никой не ме е учил.

Погледнах я в очите за първи път от години и видях там умората и страха й.

Сега седя сама в квартирата си и си мисля: Можем ли някога да простим на родителите си за това, което не са могли да ни дадат? Или цял живот ще носим тази тежест? Какво бихте направили вие?