Самотата на една майка: Историята на Агата

– Мамо, как си днес? – гласът на Мария звучи някак механично, сякаш чете от сценарий. Чувствам се като пациент, на когото медицинската сестра звъни по график, а не като майка, която е отгледала три деца с голи ръце.

– Добре съм, Мария. Благодаря ти, че се обади – отговарям и се опитвам да скрия треперенето в гласа си. Не искам да я натоварвам с моите болежки. Знам, че е заета – работи в банка, има две деца, мъжът ѝ е в чужбина. Но все пак… аз съм ѝ майка.

След като затварям телефона, поглеждам през прозореца. Навън вали ситен дъжд, а по улицата преминават хора с чадъри. Спомням си как тичах с децата си по същата тази улица – Мария, Даниела и Петър. Бяха малки, а аз – млада и изплашена жена, останала сама след като мъжът ми Георги си тръгна една вечер без обяснения. Остави ми бележка на масата: „Не мога повече.“

Тогава се заклех, че ще направя всичко възможно децата ми да не усещат липсата му. Работех на две места – чистачка в училище и продавачка в кварталния магазин. Вечерите прекарвахме заедно – учехме уроци, гледахме телевизия, смеехме се. Понякога плачех нощем, когато всички спяха. Но никога не се оплаках пред тях.

Сега обаче тишината в апартамента ми тежи повече от всякога. Даниела живее във Варна, омъжена за адвокат. Петър е в София – инженер, винаги зает. Мария е най-близо, но идва само по празници. Последния път беше на Коледа – донесе ми подарък и бързаше да си тръгне.

– Мамо, трябва да тръгвам, децата ме чакат – каза тя тогава и ме целуна по бузата.

– Остани още малко… – прошепнах аз, но тя вече обуваше ботушите си.

Оттогава дните ми се сляха в еднообразие. Сутрин пия кафе и гледам през прозореца. Следобед плета или чета стари писма. Вечер чакам телефонът да звънне. Обаждат се почти всеки ден – питат как съм, дали имам нужда от нещо. Но усещам… нещо не е както преди.

Преди месец получих писмо от нотариус. Ставаше дума за апартамента – оказва се, че трябва да подновя някакви документи за наследството. Оттогава децата започнаха да звънят по-често. Понякога дори двама наведнъж.

– Мамо, ако имаш нужда от помощ с документите, кажи ми – настоява Петър.

– Аз ще дойда да ти помогна да подадеш молбата – предлага Даниела.

Чувствам се като парче месо, което всички искат да си поделят. Не мога да повярвам, че децата ми мислят за наследството още докато съм жива. Или може би греша? Може би просто се тревожат за мен?

Една вечер не издържах и попитах Мария:

– Мария, защо напоследък толкова често ми звъните? Да не би нещо да се е случило?

Тя замълча за миг:

– Просто се тревожим за теб, мамо… Ти си сама.

Но аз чух колебанието в гласа ѝ. Познавам я по-добре от всеки друг.

На рождения ми ден очаквах поне един от тях да дойде. Приготвих баница и сладкиш с ябълки – любимите им. Чаках цял ден. Никой не дойде. Само телефонът звънна:

– Честит рожден ден, мамо! – казаха почти едновременно тримата.

– Благодаря ви… – отвърнах тихо.

След като затворих телефона, седнах до прозореца и заплаках. Защо е толкова трудно да бъдеш нужна на собствените си деца? Защо любовта се измерва в минути по телефона и в нотариални документи?

На следващия ден Мария дойде неочаквано.

– Мамо, трябва да поговорим за апартамента…

Погледнах я право в очите:

– Мария, ти помниш ли как спяхме четиримата на едно легло през зимата? Помниш ли как ти купих първите обувки с парите от нощната смяна?

Тя сведе поглед:

– Помня…

– Тогава защо сега говорим само за апартамента?

Мария избухна в сълзи:

– Не знам… Всички сме толкова уморени…

Прегърнах я силно. За първи път от години усетих топлината на детето си.

Вечерта седнах сама и написах писмо до тримата:

„Деца мои,
Не знам дали някога ще разберете какво означава самотата на една майка. Не искам нищо друго освен вашето време и обич. Апартаментът ще остане след мен – но спомените ни са това, което има значение.“

Сега чакам отговор. Може би ще дойдат по-често. Може би не.

Питам се: Кога забравихме какво значи семейство? Дали някой ден ще намерим пътя обратно един към друг?