Когато приятелството се изгуби между памперсите и тишината

– Пак ли няма да излезеш? – гласът ми трепереше, докато държах телефона до ухото си. Чувах в слушалката само тежкото дишане на Деси, най-добрата ми приятелка от детството. – Мария, не мога. Бебето пак не е спало цяла нощ, а и не съм се къпала от три дни. Не искам да ме виждаш така… – прошепна тя, а аз усетих как нещо в мен се къса.

Преди година Деси беше душата на компанията – винаги с усмивка, с идеално подредена коса и грим, с онзи заразителен смях, който караше всички да се обръщат след нас по Витошка. Сега, когато я виждах през видеоразговорите, едва я познавах – косата ѝ сплъстена, очите ѝ подпухнали, а гласът ѝ – тих и уморен.

– Деси, хайде поне за час! Ще дойда с колата, ще те взема, ще отидем на кафе в парка. Мама ще гледа малкия… – опитвах се да я убедя, но тя само поклати глава.

– Не мога. Ако се събуди и ме няма? Ами ако му стане нещо? – гласът ѝ беше пълен със страх и вина.

Тогава разбрах – вече не говорех с Деси, която познавах. Говорех с някаква сянка на себе си, затворена между четири стени, между памперси и безкрайни нощи без сън.

Първите месеци след раждането ѝ звънях всеки ден. Пращах ѝ снимки от нашите стари места – кафенето до университета, любимата ни сладкарница на „Графа“, дори онзи мост в Южния парк, където като ученички си обещахме никога да не се разделяме. Тя отговаряше с по едно изречение: „Супер сте!“, „Много сте хубави!“, „Липсвате ми.“

Скоро започнах да усещам как между нас расте невидима стена. Когато я питах как е, тя говореше само за бебето – кога е яло, кога е спало, кога е плакало. Аз ѝ разказвах за работата си в рекламната агенция, за новия колега Петър, който ме кани на среща, за майка ми, която пак ме натиска да се омъжвам. Но Деси не слушаше. Очите ѝ блуждаеха някъде далеч.

Една вечер реших да отида до тях без предупреждение. Купих любимите ѝ еклери от малката сладкарница на „Шишман“ и звъннах на вратата им. Отвори ми съпругът ѝ – Краси, който изглеждаше още по-изморен от нея.

– Мария? Не знаехме, че ще идваш… Деси спи с малкия. Не е спала от два дни. – Той ме погледна с онзи поглед на човек, който е забравил какво е нормален разговор.

– Може ли да я видя само за малко? Донесох ѝ еклери… – прошепнах.

Краси въздъхна тежко и ме пусна вътре. Апартаментът беше потънал в тишина и хаос – навсякъде разхвърляни играчки, мръсни дрехи и празни шишета. Влязох в спалнята на пръсти. Деси лежеше на леглото с бебето до себе си. Косата ѝ беше залепнала за челото, а по бузите ѝ имаше следи от сълзи.

– Мария… – прошепна тя и се опита да се усмихне. – Не трябваше да идваш…

– Липсваш ми! – избухнах аз. – Къде изчезна онази Деси, която обичаше живота? Която мечтаеше да обиколи света? Която ми обеща, че никога няма да се изгубим?

Тя ме погледна с празен поглед.

– Не знам… Мислех си, че ще мога всичко. Че ще бъда добра майка и добра съпруга… А сега не мога дори да се погледна в огледалото. Краси ме гледа като чужда. Майка ми казва, че съм разглезена и че всички жени минават през това… Но аз се чувствам сама. Толкова сама…

Седнах до нея и я прегърнах. Чух как бебето тихо сумти между нас.

– Защо не поиска помощ? Защо не ми каза?

– Защото ме е срам! Защото всички очакват да съм щастлива! А аз понякога искам просто да избягам…

Тогава разбрах колко малко знаем за болката на другия. Колко лесно е да съдим отвън – „тя се е занемарила“, „само за детето мисли“, „забрави приятелите си“. А всъщност зад всичко това стои една жена, която се бори със себе си всеки ден.

След онази вечер започнах да ходя по-често у тях. Понякога просто седяхме мълчаливо на дивана, докато тя кърмеше или приспиваше малкия. Друг път ѝ помагах да подреди кухнята или излизахме за кратка разходка около блока. Постепенно Деси започна да се връща към себе си – започна пак да се смее, макар и тихо; започна да си слага червило дори когато беше само у дома.

Но нашето приятелство вече не беше същото. Между нас остана една пукнатина – невидима, но болезнена. Аз все още излизах с колеги след работа, ходех на кино и срещи; тя все още броеше часовете между храненията и сменяше памперси посред нощ.

Един ден седяхме на пейка в парка и тя ме попита:

– Мислиш ли, че някога ще бъда пак онази Деси?

Погледнах я и осъзнах – никога няма да бъде същата. Но може би ще бъде нова Деси – по-силна, по-мъдра, макар и с белези от битките си.

Сега често се питам: Колко приятелства умират тихо между памперсите и тишината? Колко жени се губят по пътя към майчинството? И дали някога ще намерим пътя една към друга отново?