Сълзи по изгубеното: Изповедта на един мъж, който разруши семейството си

– Моля те, Мария, не ме оставяй! – гласът ми трепереше, докато коленичих пред нея в хола ни, а сълзите се стичаха по бузите ми. Тя стоеше изправена, с ръце скръстени пред гърдите, очите ѝ – две ледени езера, в които някога плуваше цялата ми вселена.

– Димитре, спри! Не мога повече. Не искам да те виждам. – думите ѝ бяха като шамар. В този момент разбрах, че всичко е свършило.

Върнах се назад във времето. Бяхме студенти в Софийския университет – аз учех икономика, тя – българска филология. Запознахме се на една скучна лекция по философия. Тя се засмя на моята шега за Кант и оттогава не спряхме да говорим. След дипломирането заживяхме под наем в „Люлин“, в малка гарсониера с изглед към панелните блокове и шумната улица. Беше трудно – парите не стигаха, работехме каквото намерим: тя като учителка по литература, аз като счетоводител в малка фирма.

Но бяхме заедно. Вечерите прекарвахме с евтино вино и мечти за по-добро бъдеще. Когато се оженихме, родителите ни подариха стария „Москвич“ на баща ми – първата ни семейна кола. С нея ходехме на море в Ахтопол, където спяхме на палатка и брояхме звездите.

След няколко години успях да събера пари и отворих малък магазин за техника. Работех по 12 часа на ден, а Мария ме подкрепяше безусловно. Понякога се прибирах уморен и раздразнен, но тя винаги ме посрещаше с усмивка и топла вечеря. Когато се роди дъщеря ни Елица, животът ни стана още по-пъстър.

Но с времето започнах да се чувствам задушен. Рутината ме притискаше – работа, дом, грижи за детето. Мария сякаш забрави, че съм мъжът, в когото някога се е влюбила. Говорехме само за сметки, болести и училище. Започнах да прекарвам повече време в магазина.

Там срещнах Ива – новата продавачка. Беше млада, амбициозна, с онзи блясък в очите, който отдавна не виждах у Мария. Ива ме слушаше, смееше се на шегите ми, караше ме да се чувствам отново жив. Започнахме да излизаме след работа – уж само приятели. Но скоро приятелството прерасна в нещо повече.

Първата ни целувка беше като гръм от ясно небе. Вината ме разкъсваше, но страстта беше по-силна от разума. Месеци наред живях двойствен живот – у дома бях съпруг и баща, а извън него – любовник. Мария усещаше промяната. Вечерите ставаха все по-напрегнати.

– Димитре, какво става с теб? – попита ме една вечер тя, докато миеше чиниите.
– Нищо… Просто съм уморен.
– Не лъжи! Вече не си същият…

Не издържах и признах всичко. Помня как лицето ѝ побледня, как ръцете ѝ затрепериха.
– Значи има друга… – прошепна тя.

Събрах багажа си и напуснах дома ни. Отидох при Ива с надеждата за ново начало. Но скоро разбрах колко съм сгрешил. Ива беше различна – обичаше свободата си, не искаше ангажименти. Карахме се често за дреболии: тя искаше да излизаме всяка вечер, аз копнеех за тишината на семейния уют.

Елица плачеше по телефона: „Тате, кога ще се върнеш?“ Мария не ми позволяваше да я виждам често. С времето осъзнах какво съм изгубил – не просто жена си, а цялата си вселена.

Опитах да се върна. Коленичих пред Мария, молех я със сълзи да ми прости.
– Не мога да ти простя… – каза тя тихо. – Ти разби всичко хубаво между нас.

Сега живея сам в малък апартамент в „Надежда“. Вечерите са дълги и студени. Понякога чувам детски смях от съседите и сърцето ми се свива от болка. Ива отдавна си тръгна – намери си някой друг.

Понякога се срещам с Елица в парка. Тя вече е тийнейджърка и рядко говори с мен за нещо повече от училище. Виждам болката в очите ѝ и знам, че никога няма да мога да я изтрия.

Всеки ден си задавам един и същ въпрос: заслужавам ли втори шанс? Може ли някога човек да поправи това, което е разрушил със собствените си ръце? Как бихте постъпили вие на мое място?