Майчината сянка между нас: Историята на една българска съпруга

– Пак ли ще ходиш при майка си? – гласът ми трепереше, докато гледах как Петър слага якето си. Беше късна сряда вечер, а той отново се оправдаваше с някаква „работа“ в Люлин. Знаех, че лъже. Знаех го по начина, по който избягваше очите ми, по нервното потропване с пръсти по масата.

– Само ще мина за малко – отвърна той сухо. – Тя е сама, знаеш…

– Не е сама! – прекъснах го. – Има си приятелки, има си телевизор, има си всичко! Но ти… ти ходиш там всяка седмица. Защо?

Петър въздъхна тежко и се обърна към мен. В очите му проблесна нещо между вина и раздразнение.

– Не прави сцени, Мария. Просто ще вечерям там. Тя е сготвила боб чорба, която обичам.

Това беше като шамар. Сякаш всичките ми усилия да готвя, да поддържам дома ни, да бъда добра съпруга – всичко се изпари в този миг. Седнах на стола и се загледах в празната чиния пред мен. Бях приготвила мусака, любимото му ястие, но той дори не я беше докоснал.

В главата ми се завъртяха спомени от първите ни години заедно. Как се смеехме на глупави шеги, как се държахме за ръце по улиците на София… А сега между нас стоеше сянката на майка му – леля Катя. Винаги усмихната пред мен, но с онзи особен поглед, който сякаш казваше: „Ти никога няма да го обичаш така, както аз.“

Същата нощ сънувах кошмар. Бях в кухнята на леля Катя. Тя стоеше до печката и бъркаше боба, а Петър седеше на масата и ядеше лакомо. Аз стоях до вратата – невидима. Опитах се да кажа нещо, но гласът ми не излизаше. Леля Катя се обърна към мен и прошепна: „Той винаги ще бъде мой.“ Събудих се с разтуптяно сърце и сълзи в очите.

На следващия ден не издържах и споделих с най-добрата си приятелка Деси.

– Мария, ти си луда! – каза тя през смях. – Това е само храна! Мъжете са като деца – обичат манджите на мама.

– Но защо трябва да ходи тайно? – попитах отчаяно. – Защо не може просто да ми каже?

Деси замълча за миг.

– Може би се страхува да не те нарани. Или може би… просто не осъзнава колко те боли.

Тези думи ме удариха като студен душ. Наистина ли Петър не разбираше? Или просто не му пукаше?

Вечерта го изчаках да се прибере. Беше късно, носеше със себе си мирис на боб и чесън.

– Добре ли си? – попита ме той, когато ме видя седнала в тъмното.

– Не – отвърнах тихо. – Чувствам се като призрак в собствения си дом.

Петър седна до мен и хвана ръката ми.

– Мария… Не исках да те нараня. Просто… свикнал съм с вкуса на майчината храна. Това не значи, че твоята не е хубава.

– Но ти я избираш пред мен! – извиках през сълзи. – Всеки път, когато отиваш там тайно, аз се чувствам по-малко важна. Като че ли никога няма да бъда достатъчно добра.

Той замълча дълго време.

– Не знам какво да кажа… Майка ми е всичко, което имам от детството си. Тя ме е отгледала сама след смъртта на баща ми. Не мога просто да я оставя.

– Не ти казвам да я оставиш – прошепнах. – Казвам ти да ме уважаваш. Да бъдеш честен с мен.

В следващите дни между нас цареше ледено мълчание. Петър продължи да ходи при майка си, но вече не криеше това от мен. Аз продължих да готвя, но без желание. Всяка вечер сякаш ядяхме не само храна, а и парченца от собственото си разочарование.

Една неделя леля Катя ни покани на обяд. Реших да отида – трябваше да видя истината в очите ѝ.

– Марийче, радвам се, че дойде! – посрещна ме тя с прегръдка.

– Благодаря, лельо Катя – отвърнах учтиво.

Докато ядяхме боба ѝ (който наистина беше вкусен), тя ме погледна внимателно:

– Знам какво става между вас двамата. Петър ми каза… Миличка, не се състезавай с мен. Аз съм майка му, но ти си жена му.

Погледнах я изненадано.

– Понякога ми липсва времето, когато беше само мой син – призна тя тихо. – Но знам, че трябва да го пусна…

В този момент осъзнах: борбата не беше само моя. И тя страдаше от промяната, макар и по свой начин.

Когато се прибрахме вкъщи, Петър ме прегърна силно.

– Ще опитам да бъда по-открит с теб – каза той. – Искам ти да си щастлива тук, с мен.

Сълзите ми потекоха отново – този път от облекчение.

Но въпросът остана: Може ли една жена някога напълно да измести майката в сърцето на мъжа си? Или винаги ще живеем в сянката ѝ?

Как мислите вие? Дали ревността към свекървата е нормална или е знак за по-дълбоки проблеми в брака?