Когато дъщеря ти те нарече крадец: Изповедта на една българска майка

– Как можа да ми го причиниш? – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше от гняв, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях в средата на хола ни в панелката в Люлин, стиснала в ръка стария ѝ дневник, който случайно намерих докато търсех документи. Не разбирах какво се случва. – Вики, какво имаш предвид? – попитах тихо, но тя вече беше избухнала.

– Всички тези години! Ти си взимала от парите ми! Баба ми каза! – извика тя и тресна вратата на стаята си.

Седнах на дивана и се разплаках. Не можех да повярвам, че след всичко, което преживяхме заедно, сега съм обвинена в нещо толкова подло. Спомних си как преди петнайсет години мъжът ми – Георги – си събра багажа и излезе от живота ни. Остави ме сама с двегодишно дете и купчина сметки. Тогава нямах избор – работех като продавачка в кварталната бакалия сутрин, а вечер чистех офиси в центъра. Спях по четири часа на нощ. Всичко беше заради Виктория.

Първите години бяха най-тежки. Майка ми – баба на Вики – помагаше с каквото може, но и тя беше пенсионерка с малка пенсия. Георги не плащаше издръжка. Понякога се прибирах толкова уморена, че едва държах очите си отворени, но щом видех усмивката на Вики, забравях всичко. Купувах ѝ книжки от сергиите на Славейков, водех я на театър с последните си пари. Никога не ѝ отказах нищо.

Когато стана на шест, започна да танцува народни танци. Купих ѝ нови обувки на изплащане. Когато поиска пиано уроци, взех още една работа – чистачка във входа ни. Съседите ме гледаха с насмешка: „Магда пак търка стълбите!“, но не ми пукаше. Важното беше Вики да има всичко.

С годините станахме по-близки от всякога. Споделяше ми всичко – първата си любов, разочарованията в училище, мечтите си да стане архитект. Помагах ѝ с уроците по математика вечер след работа. Когато завърши гимназия с отличие, плаках от радост.

Но после нещо се промени. Виктория започна да се държи по-студено. Влезе в университета и се запозна с нови хора. Започна да се прибира късно, да говори по телефона тайно. Забелязах, че все по-често споменава баща си – онзи човек, който не беше дал и лев за нея през годините.

Една вечер я чух да говори с него по телефона:
– Ти поне никога не си ме лъгал…

Сърцето ми се сви. На следващия ден я попитах какво става.
– Мамо, ти винаги си била до мен… Но защо никога не ми каза истината за татко?
– Каква истина?
– Че ти си го изгонила! Че ти си взела парите от сметката ми! Баба ми каза!

Не можех да повярвам на ушите си.
– Това не е вярно! – извиках аз. – Той ни изостави! Аз работех като луда за теб!
– Не те вярвам! Всички казват друго!

Оттогава отношенията ни се влошиха. Виктория започна да ме отбягва, да ми говори само когато трябваше нещо. Един ден я чух да казва на приятелка:
– Майка ми е лицемерка…

Седях сама в кухнята и гледах старите снимки – Виктория на първия учебен ден, Виктория с награда от олимпиада… Всичко беше заради нея. А сега тя вярваше на клюки и лъжи.

Опитах се да говоря с майка ми:
– Мамо, защо ѝ говориш такива неща?
– Магде, детето има право да знае истината… Ти понякога взимаше от спестяванията ѝ за сметки…
– Защото нямахме пари! После ги връщах!
– Но тя не го знае…

Виктория започна да прекарва все повече време при баща си и новата му жена – Марияна. Веднъж я попитах:
– Харесва ли ти там?
– Поне там никой не ме лъже…

Чувствах се предадена от всички – от майка ми, от дъщеря ми, дори от себе си. Започнах да се съмнявам дали съм била добра майка. Дали не сгреших някъде? Дали прекалената саможертва не е направила Виктория неблагодарна или объркана?

Една вечер тя се прибра късно и каза:
– Мамо, реших да замина при татко за известно време.
– Защо? – попитах със задавен глас.
– Искам да опитам нещо различно… Тук всичко е тежко и мрачно.

Останах сама в празния апартамент. Слушах ехото на думите ѝ и се чудех къде сбърках. Дали трябваше да бъда по-строга? Или по-мека? Дали трябваше да ѝ казвам истината за баща ѝ по-рано?

Сега съм на петдесет и две години и за първи път в живота си се чувствам напълно сама. Всички тези години работих до изнемога, лишавах се от всичко заради дъщеря си… А днес тя ме нарича крадец и лицемер.

Понякога нощем се питам: заслужаваше ли си всичко това? Къде е границата между саможертвата и грешките? Кажете ми вие – ако бяхте на мое място, какво щяхте да направите?