Един ден в двора: Когато животът ми се срина заедно с него

— Мамо, татко пак плаче — прошепна Мария, докато стоеше на прага на спалнята. Гласът ѝ беше толкова тих, че едва я чух. Сърцето ми се сви. Погледнах през прозореца към двора, където преди година всичко се промени. Беше слънчев следобед, а аз бях заета с пране. Съпругът ми, Иван, подрязваше розите — винаги държеше градината ни да е като от списание. Изведнъж чух трясък. Обръщам се и го виждам — високият, силен Иван, паднал на земята, лицето му изкривено от болка. „Иване!“, извиках и хукнах към него. Не можеше да говори, само ме гледаше с ужас в очите.

От този момент животът ми се превърна в кошмар. Лекарите казаха „инсулт“. Оцеля по чудо, но вече не беше същият човек. Дясната му страна остана парализирана, речта му — накъсана и неразбираема. Вкъщи се върнахме двама непознати — аз и един мъж, който приличаше на Иван само по очите.

Първите седмици бяха ад. Майка ми идваше да помага с децата, но тя самата е болна и не може да стои дълго. Свекървата ми само плачеше и обвиняваше мен: „Ако беше повикала линейка по-бързо… Ако не го беше карала да работи толкова много…“ Не ѝ отговарях — нямаше смисъл. Вечер, когато всички заспиваха, се заключвах в банята и плачех без глас.

Иван беше горд човек. Не искаше да го виждат такъв — безпомощен, с памперс, с лигавник. „Не съм бебе!“, крещеше с онова накъсано гласче, а аз стисках зъби и продължавах да го мия, да го храня, да му сменям дрехите. Понякога ме блъскаше с лявата си ръка, друг път ме молеше за прошка през сълзи. „Извинявай… не съм аз…“, шепнеше.

Децата страдаха по свой начин. Мария започна да заеква. Малкият Георги се затвори в себе си и спря да говори за баща си. В училище учителката ме извика: „Г-жо Николова, Мария е разсеяна, не си пише домашните.“ Как да ѝ обясня? Как да кажа на хората, че вкъщи всичко е рухнало?

Парите свършиха бързо. Пенсията на Иван е малка, а аз напуснах работа — нямаше кой да го гледа. Продавах златните си обеци, после стария телевизор. Съседите шушукаха: „Горката жена…“, но никой не предложи истинска помощ. Само леля Станка от втория етаж понякога носеше супа или питка.

Една вечер седях до леглото на Иван и гледах как спи. Лицето му беше спокойно — за първи път от месеци. Спомних си как преди години танцувахме на сватбата ни — той ме въртеше из салона, всички ни завиждаха за любовта и щастието. Кога изчезна всичко това? Кога станах само негова болногледачка?

— Мамо, защо татко вече не ни обича? — попита Георги една сутрин.
— Обича ви, мило — казах и го прегърнах силно. — Просто е болен.
— А ти защо плачеш всяка вечер?
Не знаех какво да отговоря.

С Иван започнахме да ходим на рехабилитация в поликлиниката на края на града. Пътувахме с автобус — хората ни гледаха със съжаление или раздразнение, че заемаме място с инвалидната количка. Веднъж една жена каза: „Да го бяхте оставили в дом! Млада сте още.“ Усетих как кръвта ми кипва.

— Той е моят съпруг! — изкрещях ѝ в лицето.
Тя само сви рамене и слезе на следващата спирка.

Понякога си мечтая да избягам. Да изляза сутринта и просто да не се върна. Да забравя за памперсите, лекарствата, упреците на свекървата и сълзите на децата. Но после виждам очите на Иван — онези същите очи от младостта ни — и не мога.

Една нощ той се разплака неудържимо.
— Прости ми… — прошепна трудно. — Развалих ти живота…
— Не си ти виновен — казах и го прегърнах.
— Остави ме… заслужаваш повече…
— Не мога — отвърнах тихо.

Всяка сутрин се будя с мисълта: „Ще издържа ли още един ден?“ А вечер си лягам с вина, че понякога тайно се моля всичко това да свърши.

Сега пиша тези редове и се чудя: Колко още ще издържа? Има ли други като мен? Как се живее между любовта и саможертвата?