Майка му ме накара да се разведа с него: Историята на една българска снаха

– Не ти ли е неудобно, че пак си забравила да сложиш сол в супата? – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с лъжица в ръка, а съпругът ми Петър мълчаливо ровеше в чинията си.

– Извинявай, Мария, ще добавя още малко – отвърнах тихо, но вътрешно вече кипях. Това беше третият път тази седмица, в който тя намираше повод да ме унижи пред Петър. Живеехме заедно от година, след като баща му почина и тя настоя да се премести при нас. Казваше, че не може сама, а Петър не посмя да ѝ откаже.

Петнадесет години бяхме женени. Имахме хубав апартамент в София, две деца – Виктор и Елица, стабилна работа. Мислех, че сме щастливи. Но с идването на Мария всичко се промени. Тя беше като буря, която помете спокойствието ни.

– Петре, ти такава супа ли искаш да ядеш? – продължи тя, без да ме поглежда. – Майка ти винаги ти е готвила по-добре.

Петър въздъхна и остави лъжицата.
– Мамо, стига вече. Не е нужно да сравняваш.

– Аз само казвам истината! – отсече тя. – Ако не ти пука за семейството си, поне за децата помисли. Те заслужават истинска жена в къщата.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках децата да ме видят слаба. След вечерята се затворих в банята и пуснах водата, за да не чуят как плача.

Така минаха месеци. Мария намираше вина във всичко – как чистя, как възпитавам децата, как говоря с Петър. Започна да настройва Виктор срещу мен: „Майка ти пак забрави да ти сложи закуска“, „Майка ти не разбира от математика, по-добре аз да ти помогна“.

Петър ставаше все по-отдалечен. Вечер се прибираше късно и все по-често заспиваше на дивана пред телевизора. Опитвах се да говоря с него:

– Петре, не издържам повече така. Майка ти ме унижава всеки ден.

Той само свиваше рамене:
– Тя е възрастна жена, трябва да я разбереш. Ще мине.

Но не минаваше. Един ден чух как Мария говори по телефона с някоя от приятелките си:
– Не знам какво прави тук тази жена. Ако беше истинска съпруга, щеше да държи мъжа си до себе си. А той все повече ми споделя колко е нещастен…

Сърцето ми се сви. Наистина ли Петър ѝ се оплакваше от мен? Започнах да се съмнявам във всичко – в любовта му, в себе си като майка и съпруга.

Една вечер, след поредния скандал заради изгорялата мусака, Мария ми каза:
– По-добре си тръгни. Петър заслужава повече от теб.

Погледнах я право в очите:
– Това ли искаш? Да се разведа с него?

Тя само кимна:
– За доброто на всички.

Тази нощ не спах. Гледах спящите си деца и се чудех дали ще е по-добре за тях без мен. На сутринта събрах смелост и казах на Петър:
– Или тя си тръгва, или аз.

Той ме погледна уморено:
– Не мога да я изгоня. Тя е майка ми.

Тогава разбрах – никога няма да бъда на първо място за него. Събрах багажа си и заминах при сестра ми в Пловдив.

Децата останаха при Петър заради училището. Всяка вечер плачех по телефона с Елица:
– Мамо, кога ще се върнеш?
– Скоро, миличка…

Но „скоро“ така и не дойде. Петър подаде молба за развод. Мария триумфираше – беше постигнала своето.

Минаха две години. Виждам децата през уикендите. Те са пораснали и вече разбират повече, отколкото мислят възрастните. Виктор веднъж ми каза:
– Мамо, баба винаги говореше лошо за теб… Но аз знам коя си ти.

Сега живея сама в малък апартамент под наем. Работя много, за да изплащам кредита и издръжката. Понякога се питам дали трябваше да се боря повече за брака си или просто да приема съдбата си по-рано.

Понякога нощем се питам: Колко още жени като мен са изгубили себе си между стените на чужд дом? А вие бихте ли простили такава намеса или бихте избрали себе си?