Тежкото решение: Защо няма да оставя наследство на сина си

– Мамо, пак ли ще ми четеш морал? – гласът на сина ми Виктор проряза тишината в кухнята, докато аз с треперещи ръце сипвах супа в чинията му. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Дъщеря ми Мария стоеше до мен, мълчалива, с поглед забит в телефона си.

– Не ти чета морал, Викторе. Просто искам да разбереш защо взимам това решение – отвърнах тихо, усещайки как сърцето ми се свива.

В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми – годините на безсънни нощи, когато работех на две места, за да има какво да сложа на масата; моментите, когато се молех издръжката от баща им да дойде навреме, за да платя сметките; унижението да чакам на опашка за помощи и погледите на съседките, които шушукаха зад гърба ми.

Виктор винаги беше труден характер – буен, инатлив, с бърз ум и още по-бърз език. Още от малък се бунтуваше срещу всичко – училище, правила, мен самата. Мария беше различна – кротка, отговорна, винаги готова да помогне. Но Виктор… той сякаш винаги търсеше начин да избяга от отговорностите.

– Ти не разбираш! – викна той и тресна лъжицата в чинията. – Всички мои приятели ще получат апартаменти от родителите си! Само аз ще остана с празни ръце!

– Не е вярно – намеси се Мария тихо. – Много хора сами си купуват жилища. Не е срамно.

– Лесно ти е на теб! Ти винаги си била любимката! – изсъска Виктор и излезе от кухнята, тръшкайки вратата след себе си.

Останахме сами с Мария. Тя ме погледна със съчувствие и сложи ръка върху моята.

– Мамо, правиш каквото трябва. Той трябва да порасне най-накрая.

Затворих очи и се върнах години назад – към деня, когато баща им си тръгна. Не беше лош човек, но не издържа на напрежението. Остави ни с обещанието да помага финансово и го спази, но никога не беше истински до нас. Всичко падаше на моите плещи – болестите, родителските срещи, първите любовни разочарования на децата.

Виктор започна да се променя още в гимназията. Започна да излиза с лоша компания, пропускаше часове, а после искаше пари за какво ли не. Веднъж го хванаха да краде цигари от кварталния магазин. Тогава разбрах, че ако не поставя граници, ще го загубя напълно.

С годините Мария завърши университет с отличие и започна работа като учителка. Виктор едва изкара диплома и после сменяше работа след работа – ту сервитьор, ту охрана, ту безработен. Винаги имаше оправдания: „Шефът е гадняр“, „Колегите ме мразят“, „Заплатата е смешна“.

Преди година почина майка ми и остави малък апартамент в Надежда. Беше ясно – трябваше да реша какво ще стане с него. Виктор веднага поиска ключовете: „Мамо, това ми се полага!“. Мария не каза нищо – тя никога не е била алчна.

Седмици наред не спях нощем. Прехвърлях всичко в главата си – кой заслужава повече? Кой ще оцени това наследство? Ако го дам на Виктор, ще го пропилее за няколко месеца. Ако го дам на Мария, тя ще го пази като очите си. Но справедливо ли е?

Една вечер седнахме тримата на масата.

– Искам да ви кажа нещо важно – започнах с пресипнал глас. – Реших апартаментът на баба ви да бъде продаден. Парите ще даря за ремонт на детската градина в квартала.

Виктор избухна:

– Това е безумие! Ти си луда! Как може да лишиш собствените си деца?

– Не ви лишавам от нищо – казах спокойно. – Дадох ви всичко през годините – любов, грижа, възможности. Сега е време сами да поемете отговорност за живота си.

Мария ме прегърна през рамо:

– Благодаря ти, мамо. Това е най-правилното решение.

Виктор не ми проговори цяла седмица. После започна да идва все по-рядко вкъщи. Чувах от съседи, че пак е сменил работа. Понякога се питам дали не сгреших – дали не трябваше да му дам още един шанс? Но после си спомням всички онези нощи, когато плаках сама в кухнята, чудейки се какво още мога да направя за него.

Сега съм сама вкъщи и пиша тези редове. Чувствам болка и облекчение едновременно. Знам, че решението ми ще бъде осъждано от много хора – „Майка му го лишила от наследство!“. Но понякога любовта означава да кажеш „не“.

Питам се: Дали някога Виктор ще разбере защо го направих? Или ще ме мрази завинаги? Какво бихте направили вие на мое място?