Тъстът ми изяжда всичко: Когато домът ти се превърне в чужда трапеза

— Пак ли идва? — прошепнах на съпругата си Мария, докато гледах през прозореца как баща ѝ паркира старата си Лада пред блока. Стомахът ми се сви. Беше вторник, а той беше тук и вчера, и онзи ден. Вече знаех какво ще последва: ще влезе с широката си усмивка, ще се разположи на масата и ще започне да разказва истории от младостта си, докато изяжда последните ни кюфтета.

Мария ме погледна умолително:
— Моля те, не започвай пак. Татко е самотен, знаеш колко му е трудно след смъртта на мама.

— Знам, Мария, но не можем да продължаваме така. Вчера изяде цялата тава мусака, а аз дори не опитах! Децата питаха къде са им любимите банички…

Вратата се отвори с трясък и тъстът ми — бай Димитър — влезе с познатото си „Добър ден, семейство! Как сте днес?“. Усмихнах се насила и му подадох ръка. Той вече беше насочил погледа си към кухнята.

— Мирише на нещо вкусно! — каза той и без да чака покана, отвори хладилника. Извади последното парче баница и го изяде на две хапки.

— Тате, поне да беше попитал… — опита се да го спре Мария.

— Абе, момиче, аз съм си у дома! — засмя се той. — Какво ще правите с толкова храна?

В този момент усетих как кръвта ми кипва. Бях работил цяла седмица, за да напазарувам и сготвя за семейството си. Заплатата ми стигаше едва-едва до края на месеца, а всяка вечер хладилникът беше празен.

След като бай Димитър си тръгна, седнахме с Мария на масата. Тя беше разстроена.

— Не мога да му кажа да не идва… Той е баща ми.

— А аз съм ти съпруг! — повиших тон. — Не виждаш ли какво става? Децата са гладни, аз съм изнервен… Не можем да живеем така!

Тя избухна в сълзи:
— Не искам да избирам между теб и него!

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и мислех за всичко — за това как някога домът ни беше тихо убежище, а сега се чувствах като гост в собствената си кухня. На сутринта реших да говоря с бай Димитър.

Отидох при него в панелката му в Люлин. Посрещна ме с усмивка и чаша ракия.

— Седни, зетко! Какво те води насам?

— Бай Димитре… — започнах плахо. — Знаеш, че те уважавам, но… трудно ни е. Храната не стига за всички. Може ли поне да ни предупреждаваш, когато ще идваш?

Той ме изгледа дълго и тежко.
— Мислиш, че съм натрапник? Че ви преча?

— Не… Просто… Искаме малко спокойствие. И децата да имат какво да ядат.

Той въздъхна дълбоко.
— След като жена ми почина, вашият дом е единственото място, където се чувствам жив. Но ако ви преча…

В този момент осъзнах колко самотен е този човек. Но също така знаех, че не мога да жертвам собственото си семейство заради неговата болка.

Върнах се у дома объркан. Мария ме посрещна с надежда в очите:
— Как мина?

— Говорихме… Мисля, че ме разбра. Но не знам дали направих правилното нещо.

Дните минаваха. Бай Димитър спря да идва толкова често. Кухнята ни отново беше пълна с храна, но в дома ни се настани тишина. Мария беше тъжна, децата питаха защо дядо вече не идва всеки ден.

Една вечер седнахме всички заедно на масата и Мария каза:
— Може би трябваше да намерим друг начин…

Погледнах я и се запитах: Кое е по-важно — спокойствието у дома или това да бъдем опора за близките си? Има ли златна среда или винаги някой ще остане наранен?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да жертвате семейния уют заради самотата на един възрастен човек?