Изпратих сина си у дома с болния ми внук. Но вината беше моя.

– Мамо, сигурна ли си, че е добре да тръгваме сега? – гласът на сина ми Петър прозвуча тревожно, докато държеше на ръце малкия Мартин, който кашляше и трепереше в тънкото си яке. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозорците, а в стаята миришеше на чай от липа и мокри дрехи.

– Петре, не се тревожи, ще се оправи. Просто е настинка, децата така са през есента – опитах се да прозвуча уверено, но в гърдите ми се надигаше тревога. Мартин беше блед, очите му бяха влажни, а бузите – горещи. Но аз, както винаги, не исках да призная, че може би не съм права. Исках да вярвам, че всичко ще мине от само себе си, че не е нещо сериозно.

Петър ме погледна с онзи поглед, който помня още от детството му – смесица от доверие и съмнение. – Мамо, ако нещо стане, ще си простиш ли? – прошепна той, докато обуваше ботушите на Мартин.

– Не говори глупости, Петре. Отидете си у дома, ще му направиш чай, ще го завиеш добре. Утре ще е по-добре – настоях, макар че вътре в мен нещо се късаше.

Те излязоха в дъжда, а аз останах сама в тъмната кухня. Слушах как вятърът блъска вратата на балкона и се опитвах да се убедя, че съм постъпила правилно. Но тревогата не ме напускаше.

Час по-късно телефонът иззвъня. Беше снаха ми, Елена. Гласът ѝ беше разтреперан: – Мария, Мартин вдигна висока температура, не мога да го сваля! Петър е в болницата, на работа, не знам какво да правя!

Сърцето ми се сви. – Веднага идвам! – казах и хукнах към гардероба. Облякох първото яке, което намерих, и излязох в нощта. Дъждът ме удряше по лицето, а мислите ми се блъскаха една в друга. „Защо не ги задържах? Защо не настоях да останат? Защо не послушах майчинския си инстинкт?“

Когато пристигнах, Мартин лежеше на дивана, обвит в одеяло, бузите му бяха пламнали, а очите – стъклени. Елена плачеше, държеше го за ръката и му шепнеше нещо.

– Трябва да го заведем в болница! – казах твърдо.

– Петър каза да изчакаме, че може да е просто вирус – отвърна Елена, но в гласа ѝ се усещаше отчаяние.

– Не! Вече чакахме достатъчно! – настоях.

Взехме такси и тримата се озовахме в спешното отделение на Пирогов. Часовете се точеха бавно, лекарите влизаха и излизаха, а аз се молех наум: „Господи, нека всичко да е наред! Нека не съм сгрешила фатално!“

Накрая лекарят излезе и ни погледна сериозно. – Детето има бронхопневмония. Добре, че сте дошли навреме. Оставяме го за наблюдение.

Облекчението ме заля като топла вълна, но вината не си отиде. Стоях до леглото на Мартин, държах малката му ръка и си повтарях: „Можеше да е по-зле. Можеше да не стигнем навреме. Всичко е по моя вина.“

Петър дойде по-късно, пребледнял и уморен. Погледна ме, а в очите му имаше болка и укор. – Мамо, защо не настоя да останем? Ти винаги си знаела кога нещо не е наред. Защо този път се подведе?

Не можех да отговоря. Само наведох глава и се разплаках.

Дните в болницата се точеха бавно. Мартин се оправяше, но отношенията между мен и Петър се бяха променили. Виждах го – вече не ми вярваше така, както преди. Всяка сутрин, когато влизах в стаята, усещах хлад между нас. Елена беше по-мълчалива от обикновено, а аз се чувствах излишна, виновна, ненужна.

Една вечер, докато седях до леглото на Мартин, той ме погледна с големите си кафяви очи и прошепна: – Бабо, ще си ходим ли скоро у дома?

– Скоро, мило дете. Обещавам ти – отвърнах, а сълзите ми капеха по ръката му.

Когато най-сетне го изписаха, всички бяхме изтощени. Петър ме изпрати до вратата, но този път не ме прегърна. Само каза: – Мамо, понякога трябва да слушаш сърцето си, не само разума.

Върнах се у дома, в празната си кухня, и седнах на стола до прозореца. Гледах как дъждът отново се стича по стъклото и се питах: „Колко често допускаме грешки, мислейки, че знаем най-добре? Колко струва една майчина грешка?“

Все още не мога да си простя. Може би никога няма да мога. Но се питам – вие бихте ли ми простили? Какво бихте направили на мое място?