Майка ми не се интересуваше дали брат ми обича жена си – тя искаше да останат заедно, на всяка цена

– Не мога повече, мамо! – гласът на брат ми Даниел трепереше, докато стоеше на прага на кухнята. Майка ни, Мария, не вдигна очи от тенджерата с боб. Само устните ѝ се свиха в тънка линия.

– Ще седнеш и ще ядеш, Даниеле. После ще говорим. – Тонът ѝ беше леден, сякаш не беше нейният син, а някой непознат.

Аз стоях до прозореца и стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Въздухът в стаята беше тежък, наситен с неизречени думи и стари обиди. Брат ми се отпусна на стола срещу мен и зарови лице в ръцете си.

– Не мога да живея повече с нея, мамо. Не я обичам. Всичко между нас е изкуствено. – Гласът му беше глух.

Майка ни най-сетне се обърна. Очите ѝ святкаха.

– Не си ти този, който ще решава! Семейството е над всичко! Какво ще кажат хората? Как ще гледам съседите в очите? – Тя почти крещеше.

– А моето щастие? – прошепна Даниел.

– Щастието ти е там, където е семейството ти! – отсече тя и удари с лъжицата по плота.

Така започна всичко. Или по-скоро – така избухна бурята, която отдавна напираше под повърхността. Даниел и жена му, Ива, бяха женени от шест години. Отстрани изглеждаха като идеалното семейство – апартамент в Люлин, две деца, общи почивки на морето. Но аз знаех истината. Чувах нощем как брат ми плаче в банята, виждах как Ива се прибира късно и избягва погледа му. Любовта им беше угаснала отдавна, но никой не смееше да го признае.

Майка ни беше от онези жени, за които разводът е срам и позор. Тя самата беше преживяла униженията на баща ни, но никога не си позволи да го напусне. „Така е редно“, казваше винаги. „Жената трябва да търпи.“ Сега очакваше същото и от сина си.

– Мамо, моля те… – опита се пак Даниел една вечер, когато тя седеше на балкона и пушеше нервно.

– Не ме моли! – прекъсна го тя. – Ще се оправите. Всички имаме трудности. Да не мислиш, че с баща ти всичко беше розово? Но останахме заедно! За вас!

– Но ние не сме вие… – прошепна той.

Тогава майка ни го удари по бузата. За първи път в живота си го удари. Аз стоях в коридора и гледах безмълвно. Сърцето ми се сви.

След този ден Даниел започна да се прибира все по-късно. Започна да излиза с приятели, да се смее повече. Един ден ми призна:

– Запознах се с някого… Казва се Елица. С нея мога да дишам.

Погледнах го дълго. Знаех какво означава това за майка ни. Знаех и какво означава за него – шанс за ново начало.

Когато майка ни разбра за Елица, избухна истински ад у дома. Крещеше, плачеше, проклинаше момичето, което дори не познаваше.

– Разбиваш семейството си заради някаква уличница! – крещеше тя на Даниел.

– Не е уличница! Обичам я! – отвърна той.

– Обичаш… Глупости! Любовта минава! Семейството остава!

Думите ѝ отекваха в главата ми дни наред. Виждах как брат ми се топи пред очите ми, как Ива става все по-студена и затворена. Децата усещаха напрежението и започнаха да боледуват често.

Една вечер седнах до майка ни и тихо я попитах:

– Мамо, защо толкова държиш да останат заедно? Не виждаш ли колко са нещастни?

Тя ме погледна с насълзени очи:

– Защото така трябва… Защото иначе всичко губи смисъл…

Не знаех какво да ѝ кажа. Виждах страха ѝ – страхът от самота, от осъждане, от провал като майка.

В крайна сметка Даниел подаде молба за развод. Майка ни отказа да говори с него месеци наред. На рождения ден на малката му дъщеря всички бяхме в една стая, но никой не говореше за истински важните неща.

Сега седя сама в стаята си и си мисля: Кое е по-важно – щастието на детето ти или семейната чест? Колко още семейства ще живеят в лъжа само заради страха от хорското мнение?

А вие какво бихте избрали? Ще търпите ли заради „другите“ или ще изберете себе си?