Когато истината боли повече от лъжата: Историята на една българска съпруга

— Къде беше пак до толкова късно, Иване? — гласът ми трепереше, докато стоях на прага на кухнята, стиснала чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха.

Той не ме погледна. Свали якето си бавно, преметна го на стола и въздъхна тежко. — В работата имаше проблеми. Не започвай пак, Мария.

Но аз вече бях започнала. От месеци усещах как нещо се изплъзва между нас — като пясък между пръстите ми. Иван винаги беше подреден, предвидим, човек на навика. Вечерите ни преминаваха в тиха рутина: новините по телевизията, чаша ракия, няколко думи за деня. Но напоследък той все по-често излизаше „по работа“, връщаше се късно, носеше на дрехите си чужди аромати — не нашите познати миризми на кафе и цигари, а нещо сладникаво, чуждо.

Започнах да го следя. Първо — с погледи, после — с въпроси. А когато и това не помогна, една вечер просто излязох след него. Сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо. Беше петък, дъждът плющеше по паветата на нашия квартал в Пловдив. Видях го как се качва в колата и потегля към центъра.

Скрих се зад един ъгъл и хванах такси. Шофьорът ме погледна странно, когато му казах да следва сивия Опел пред нас. Мълчахме цял път. Иван спря пред една стара кооперация близо до Капана. Изчаках го да влезе и тихо се промъкнах след него.

Вратата беше открехната. Чух гласове — нежен женски смях и неговия глас, по-топъл от всякога. Сърцето ми се сви. „Ето я“, помислих си. „Любовницата.“

Но когато надникнах през процепа, видях нещо съвсем различно. В стаята имаше жена — да, но тя беше възрастна, с побелели коси и уморени очи. До нея седеше момиче на около десет години, с тъмни плитки и големи очи, които приличаха на Ивановите.

— Тате, ще дойдеш ли пак утре? — попита момичето.

— Разбира се, слънце мое — отвърна той и я прегърна.

Почувствах как земята под мен се разтваря. Не любовница… Дете? Защо никога не ми беше казал?

Изчаках го да излезе и го пресрещнах на улицата. Лицето му пребледня, когато ме видя.

— Мария… Какво правиш тук?

— Това аз трябва да те питам! — гласът ми беше писклив от болка и гняв. — Коя е тя? Чие е това дете?

Иван замълча дълго. После сведе глава.

— Това е Даниела… Моя дъщеря. Преди години… преди да се оженим… имах връзка с една жена от университета. Не знаех за детето до миналата година. Тя се разболя тежко и ме потърси за помощ. Не знаех как да ти кажа…

Седнах на бордюра и заплаках. Всички онези месеци на съмнения, ревност и подозрения се оказаха нищо пред тази истина.

— Защо не ми каза? Защо ме остави да се измъчвам?

— Страхувах се да не те загубя… Страхувах се от всичко — че ще ме намразиш, че ще си тръгнеш…

Върнахме се у дома заедно, но между нас вече зееше пропаст. Дните минаваха в мълчание. Майка ми идваше всеки ден да гледа децата ни и усещаше напрежението.

— Какво става между вас? — попита ме една сутрин докато белеше картофи за мусака.

— Не знам как да живея с тази лъжа… — прошепнах аз.

— Всеки има тайни, Мария. Но семейството е над всичко — каза тя строго.

Започнах да мисля за Даниела. Какво е преживяла тя? Какво е да растеш без баща? А сега майка ѝ е болна…

Една вечер Иван ме помоли да поговорим.

— Не мога повече така — каза той тихо. — Или ще опитаме заедно да минем през това… или ще си тръгна.

Погледнах го дълго. Спомних си всички наши години заедно — радостите и болките, първите ни разходки по Марица, първото ни жилище в „Тракия“, раждането на нашите деца…

— Искам да опитаме — казах най-накрая. — Но трябва да бъдем честни един с друг.

Запознах се с Даниела няколко седмици по-късно. Беше плашлива, но мила. Видях в очите ѝ същата болка и страх от отхвърляне, които усещах и аз.

Сега живеем заедно с тази истина. Не е лесно — има дни, в които ми идва да избягам далеч от всичко. Но има и моменти на нежност и прошка.

Понякога се питам: кое боли повече — лъжата или истината? Може ли едно семейство да оцелее след такава буря? Кажете ми вие…