Баща ми се върна след 20 години и очаква да го приема: „Нали няма да изгониш баща си?“

– Отвори, Мария! Знам, че си вътре! – гласът му беше дрезгав, непознато познат, сякаш някой е разкъсал страниците на стар албум и ги е хвърлил в лицето ми. Стоях като вкаменена зад вратата на панелката в Люлин, с ръка върху дръжката, а сърцето ми блъскаше като лудо.

Не бях го виждала от двадесет години. Последният ми спомен за него беше как излиза през вратата с един черен сак, докато майка ми плаче в кухнята. Бях на пет. После – тишина. Писма нямаше. Телефонът не звънеше. Само празно място на масата и празни обещания, които никой не изрече.

Сега, на 25, тъкмо бях започнала да се чувствам стабилна. Работех като учителка в едно софийско училище, имах малък апартамент, който изплащах с кредит, и приятел – Петър, който ме обичаше въпреки всичките ми страхове. И точно когато си мислех, че животът ми най-сетне е мой, миналото нахлу с мръсни обувки.

– Мария, отвори! Моля те…

Гласът му трепереше. Отворих. Пред мен стоеше мъж – по-стар, отколкото го помнех, с побелели коси и очи, които приличаха на моите. Миришеше на евтин тютюн и умора.

– Здравей… – каза той тихо.

– Какво правиш тук? – думите излетяха от устата ми като куршуми.

– Нямам къде да отида. Може ли… може ли да остана при теб за малко? Докато си стъпя на краката…

Стоях срещу него и усещах как гневът ме дави. Двадесет години! Двадесет години без нито едно обаждане, без една картичка за рожден ден! А сега очаква да го приема просто така?

– Не мислиш ли, че е малко късно за това? – прошепнах.

Той сведе глава.

– Знам… Знам, че съм виновен. Но ти си ми дъщеря. Няма да изгониш баща си, нали?

В този момент Петър се появи зад мен.

– Всичко наред ли е? – попита той внимателно.

– Това е баща ми – казах с пресипнал глас.

Петър ме погледна въпросително, но не каза нищо. Поканих баща ми вътре. Седна на ръба на дивана и започна да разказва – за годините в чужбина, за работата по строежите в Германия и Чехия, за жената, която го напуснала, за болестта си…

– Не искам много – каза той накрая. – Само малко време. Докато намеря работа…

Вечерта не можах да заспя. В главата ми се въртяха спомени – майка ми как глади дрехите му и плаче; аз как чакам пред прозореца всяка неделя; баба ми как казва: „Той е слаб човек, Марийче.“

На сутринта майка ми звънна.

– Чух, че се е върнал… Не го пускай при теб! Той не заслужава! – гласът ѝ беше остър като нож.

– Мамо… не знам какво да правя.

– Той ще те използва! Винаги е бил такъв!

Затворих телефона със сълзи в очите. Петър ме прегърна.

– Това е твоето решение – каза той тихо. – Но не забравяй себе си.

Баща ми остана няколко дни. Опитваше се да бъде полезен – изми чиниите, поправи капещия кран в банята. Но между нас зееше пропаст от неизказани думи.

Една вечер седнахме на масата.

– Защо си тръгна? – попитах го най-накрая.

Той замълча дълго.

– Бях слаб. Страхувах се от отговорностите… Мислех си, че ще намеря нещо по-добро за себе си. Но сгреших. Сега съжалявам…

– А защо не се върна? Защо не потърси поне мен?

Очите му се напълниха със сълзи.

– Срам ме беше… Мислех си, че ще ви е по-добре без мен.

– Не беше така – прошепнах. – Липсваше ми всеки ден.

Той протегна ръка към мен, но аз се дръпнах инстинктивно.

– Не мога просто да забравя всичко…

На следващия ден майка ми дойде неочаквано. Вратата се затръшна и тя нахлу в хола.

– Как смееш да идваш тук след всичко? – извика тя към него.

– Стига! – извиках аз. – Не мога повече да ви слушам как се карате! И двамата сте ме наранили по свой начин!

Майка ми избухна в сълзи и излезе. Баща ми седеше прегърбен на дивана.

Вечерта решихме с Петър да поговорим сериозно.

– Ако го оставиш тук, ще трябва да живееш с миналото всеки ден – каза той внимателно. – Готова ли си?

Не знаех какво да отговоря. В мен бушуваха гняв, вина и жалост едновременно.

На сутринта казах на баща ми:

– Ще ти помогна да намериш квартира и работа. Но не мога да живея с теб под един покрив. Още не съм готова да простя всичко…

Той кимна разбиращо.

– Благодаря ти… Поне това значи много за мен.

Помогнах му да намери стая в общежитие за работници и работа като пазач в склад. Разделихме се неловко – без прегръдки, само с едно „Пази се“.

Седнах сама на кухненската маса и се загледах през прозореца към панелните блокове отсреща. В главата ми кънтеше въпросът: Може ли човек някога напълно да прости такова предателство? Или просто се учим да живеем с празното място?