Между чука и наковалнята: Когато майка ти и бившият ти съпруг се обединят срещу теб

– Не можеш да продължаваш така, Мария! – гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато държах слушалката с треперещи ръце. – Анна има нужда от стабилност, а ти… ти не ѝ я даваш!

Стиснах зъби. Беше късна сряда вечер, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Младост. Анна спеше в другата стая, притиснала до себе си плюшеното си мече. Аз стоях сама срещу бурята – не само тази навън, а и тази, която се вихреше в живота ми.

– Мамо, моля те, не започвай пак – прошепнах. – Знаеш колко ми е трудно след развода с Петър. Опитвам се да се справя, но…

– Но какво? – прекъсна ме тя. – Петър е добър баща! Той поне мисли за детето! А ти… само работа, работа и пак работа! Не можеш да оставиш Анна сама толкова често.

Сълзите напираха в очите ми. Вече не знаех как да обясня на майка си, че работя по две смени в супермаркета, за да платя сметките и да осигуря на Анна всичко необходимо. Петър… той имаше нова жена, нов дом и нов живот. Виждаше Анна през уикендите и винаги ѝ носеше подаръци. А аз? Аз бях лошата майка, която не може да си позволи нищо излишно.

– Мамо, правя всичко по силите си – казах тихо. – Не е честно да ме обвиняваш.

– Не те обвинявам – въздъхна тя. – Просто мисля за доброто на детето. Петър също. Говорихме с него…

Сърцето ми се сви. Говорили с него? За мен? Без мен?

– Какво сте решили? – попитах с пресъхнало гърло.

– Може би е по-добре Анна да прекарва повече време при баща си. Там има двор, стая само за себе си… А ти ще можеш да си починеш малко.

Почивка? Това ли беше решението им? Да ми вземат детето, за да си почина?

– Не! – извиках по-силно, отколкото исках. – Анна е моя дъщеря! Аз ще решавам къде ще бъде!

Майка ми замълча. Чух само тежкото ѝ дишане.

– Мария, не бъди егоистка – каза тя накрая. – Помисли за Анна.

Затворих телефона и се свлякох на стола. Ръцете ми трепереха. В този момент осъзнах колко сама съм останала. Майка ми и бившият ми съпруг – двамата най-близки хора в живота ми – се бяха обединили срещу мен.

На следващия ден Петър дойде да вземе Анна за уикенда. Стоеше на прага с онзи самодоволен поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и безсилна.

– Здравей, Мария – каза той хладно. – Говорих с майка ти. Мислим, че е по-добре Анна да остане при мен за известно време.

– Не сте вие хората, които ще решават това! – отвърнах ядосано.

Анна изтича към него с раничката си и ме погледна с онези големи кафяви очи.

– Мамо, ще дойдеш ли утре при нас?

Петър я хвана за ръката.

– Ще видим, слънце. Сега тръгваме.

Гледах ги как слизат по стълбите и усещах как нещо вътре в мен се къса. Вечерта майка ми дойде у дома без предупреждение. Седна срещу мен на масата и започна да говори тихо:

– Мария, не искам да се караме. Но ти трябва помощ. Не можеш сама да се справиш с всичко.

– Защо не ме подкрепяш? – попитах я през сълзи. – Защо винаги избираш Петър пред мен?

Тя замълча за миг.

– Защото той е по-спокоен. По-стабилен. А ти… ти си като буря, Мария. И ме е страх за Анна.

Тези думи ме удариха като шамар. Цяла нощ не мигнах. Въртях се в леглото и мислех за всичко: за годините с Петър, за майка ми, която винаги беше строга и критична към мен, за Анна, която беше моят свят.

В следващите седмици напрежението растеше. Майка ми все по-често ходеше у Петър „да помага с Анна“, а аз оставах сама в празния апартамент. Чувах как съседките шушукат зад гърба ми: „Горката Мария… май ще ѝ вземат детето.“

Една вечер не издържах и отидох при Петър без предупреждение. Вратата отвори майка ми.

– Какво правиш тук? – попитах я разтреперано.

– Помагам на Петър с вечерята – отвърна спокойно тя.

Влязох вътре и видях Анна пред телевизора, а Петър подреждаше масата.

– Искам да говоря с теб насаме – казах му твърдо.

Излязохме на балкона.

– Какво става? – попита той безизразно.

– Не можеш да вземеш Анна от мен! Тя е моя дъщеря!

Той въздъхна тежко.

– Мария, не става дума за теб или за мен. Става дума за нейното щастие. Ти си изтощена, нервна… Майка ти също го вижда.

– Майка ми винаги е мислела, че не съм достатъчно добра! Но аз съм майка ѝ! Аз я обичам!

Петър ме погледна със съжаление.

– Никой не го отрича. Но понякога любовта не е достатъчна.

В този момент разбрах колко съм сама в битката си. Дори собствената ми майка не вярваше в мен.

Върнах се у дома със свито сърце и празни ръце. На следващата сутрин намерих бележка от майка ми под вратата: „Мария, моля те, помисли за доброто на Анна.“

Седнах на пода и заплаках като дете. Защо най-близките ми хора не ме разбират? Защо трябва да избирам между това да бъда добра майка и това да оцелея?

Понякога се питам: Кога една майка заслужава подкрепа? И защо най-болезнените удари идват именно от тези, които би трябвало най-много да ни обичат?