Разделено сърце: Борбата да обикна внучето, което не е мое

— Не мога да го направя, Димитре! — гласът ми трепереше, докато гледах сина си право в очите. — Не мога да се преструвам, че това дете е мое внуче!

Той се изправи срещу мен, по-висок и по-силен от всякога, но в очите му гореше болка. — Мамо, моля те… Това е Мария. Тя е част от нашето семейство. Не искам да я делиш от брат ѝ.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Вече бях казала твърде много. В стаята цареше тишина, нарушавана само от тихото сумтене на малкия Александър, който си играеше на килима. А Мария — тя стоеше в ъгъла, стиснала куклата си, и ме гледаше с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като чудовище.

Когато Димитър ми съобщи, че ще се жени за Елена, бях щастлива. Той беше на 32, все казвах на съседките, че вече е време да се задоми. Но когато разбрах, че тя има дете от друг мъж, нещо в мен се пречупи. Не го показах веднага — усмихвах се на сватбата, носех подаръци за Мария, но вътре в мен се въртеше една мисъл: „Това не е моето внуче.“

С времето нещата станаха по-сложни. Александър се роди година по-късно — моето първо истинско внуче. Обожавах го! Миризмата на бебешка кожа, малките му ръчички, които ме хващаха за пръста… Но Мария винаги беше там — тиха, наблюдателна, сякаш усещаше, че не я приемам напълно.

— Мамо, защо баба не ме прегръща като Сашко? — чух я веднъж да пита Елена през затворената врата на кухнята. Сърцето ми се сви. Знаех отговора, но не можех да го изрека на глас.

Съпругът ми Георги беше по-мек. — Остави жената на мира — казваше ми вечер. — Детето няма вина. Ако не го приемеш, ще изгубиш всички.

Но аз не можех да го направя. Всяка неделя на семейния обяд усещах как между мен и Мария стои невидима стена. Тя ми носеше рисунки — „Бабо, това е за теб!“ — а аз ги слагах на хладилника до тези на Александър, но никога не ги гледах истински.

Една вечер Димитър дойде сам у дома. Беше късно и дъждът барабанеше по прозорците.

— Мамо — започна той тихо, — Елена иска да се преместим в Пловдив при нейните родители. Казва, че тук Мария не се чувства добре.

Сякаш някой ме удари в стомаха. — Какво? Защо? Какво съм направила?

Той ме погледна уморено. — Не можеш ли поне да опиташ? Мария те обича. Тя няма друг човек като теб.

— Аз… — думите заседнаха в гърлото ми. — Аз просто… Не знам как.

— Научи се! — гласът му беше остър като нож. — Или ще ни изгубиш всички.

След като си тръгна, останах сама в тъмната кухня. Спомних си собственото си детство в едно малко село край Велико Търново. Майка ми беше строга жена — никога не прие снаха си напълно и това разкъса нашето семейство. Кълнях се, че няма да повторя нейните грешки.

На следващата неделя реших да направя първата крачка. Купих голяма кутия с боички и книжки за оцветяване. Когато Мария пристигна, коленичих до нея:

— Искаш ли да рисуваме заедно?

Очите ѝ светнаха. За първи път усетих топлина към това дете. Рисувахме цветя и слънца, а тя ми разказваше за училище и приятелките си.

Но вътре в мен битката продължаваше. Всяка вечер си задавах въпроса: „Мога ли някога да я обикна така, както обичам Александър?“

Една вечер Елена ме хвана насаме:

— Знам, че ти е трудно — прошепна тя. — Но ти си единствената баба, която Мария има. Ако я отблъснеш… ще боли всички ни.

Погледнах я и видях сълзи в очите ѝ. За първи път осъзнах колко тежко е и за нея.

С времето започнах да приемам Мария все повече. Тя беше умна, мила и толкова жадна за любов! Но все още има моменти, когато усещам разликата между двете деца.

Понякога се питам: „Дали някога ще успея напълно да приема чуждото дете като свое?“ Или ще остана завинаги разделена между любовта към сина си и страха да не изгубя себе си?

А вие как бихте постъпили? Може ли сърцето на една баба да побере повече любов, отколкото си мисли?