Майка ми отказва да гледа децата, а аз трябва да оцелея – една българска изповед

– Не мога повече, мамо! – гласът ми трепереше, докато държах телефона и гледах как най-малката ми дъщеря, Елица, плаче в кошарката. Беше почти полунощ, а аз се прибирах от поредната смяна в супермаркета. – Моля те, само този месец, докато намеря нещо по-добро…

– Стига, Мария! – прекъсна ме майка ми с онзи студен тон, който познавам от дете. – И аз имам живот. Не съм ти длъжна детегледачка. Ти си ги родила, ти ще ги гледаш.

Сълзите ми се стичаха по бузите, но се опитах да не викам. Не исках децата да ме чуят. Откакто загубих Стефан преди година, животът ми се превърна в безкрайна борба. Той беше всичко за мен – опора, приятел, баща на децата ми. Загина нелепо на път за работа, а аз останах сама с три деца – Калоян на осем, Марияна на пет и малката Елица, която тогава беше само на шест месеца.

Първите месеци брат ми Димитър много ни помагаше. Водеше Калоян на училище, пазаруваше, дори идваше вечер да приспи децата, когато аз не можех да стана от леглото от мъка. Но и той има семейство – жена му не беше доволна от това постоянно тичане до нас. Постепенно помощта секна.

Останахме сами. Къщата ни е наследствена – поне не плащам наем. Но сметките не чакат – токът, водата, храната… Социалните помощи са смешни. Намерих работа в супермаркет на две смени, но парите стигат едва за хляб и мляко.

Най-големият проблем обаче са децата. Детската градина е скъпа, а за ясла за Елица дори не можех да мечтая – няма места. Майка ми живее на пет минути пеша от нас. Пенсионерка е, но все казва, че има ангажименти – хорото в читалището, срещи с приятелки…

– Мамо, моля те… – опитах пак една вечер. – Само два часа на ден да ги гледаш…

– Не мога! Искам и аз да си поживея! Цял живот съм гледала теб и брат ти! Сега е мой ред!

Понякога се чудя дали някога ме е обичала истински. Или просто съм ѝ била задължение.

Калоян започна да се затваря в себе си. Виждам го как стои до прозореца и чака баща си. Понякога ме пита: „Мамо, тате ще се върне ли?“ Какво да му кажа? Марияна често плаче нощем. Елица е още бебе, но усеща напрежението.

Веднъж се прибрах по-рано и заварих Калоян да готви макарони на котлона.

– Гладни сме, мамо… – прошепна той.

Сърцето ми се сви. Каква майка съм аз? Работя по цял ден и пак не мога да им осигуря нормален живот.

Една сутрин срещнах съседката леля Гина пред входа.

– Мари, защо не помолиш майка си? Тя все разказва как ѝ липсват внучетата…

– Помолих я… Не иска.

Леля Гина поклати глава:

– Едно време бабите гледаха по пет внучета… Сега всичко е различно.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и се загледах в тъмнината. Спомних си как майка ми ме държеше за ръка първия учебен ден. Как ме учеше да плета чорапи през зимата. Кога се промени всичко?

На следващия ден реших да говоря с нея лице в лице.

– Мамо, не издържам вече. Ще загубя работата си, ако не ми помогнеш поне малко…

Тя ме изгледа строго:

– Мария, ти си голяма жена. Аз съм си изживяла моето. Не мога повече да поемам чужди отговорности.

– Чужди? Аз съм ти дъщеря! Децата са ти внучета!

– Точно затова трябва да се научиш сама да се справяш!

Излязох от апартамента ѝ със свито сърце. По стълбите срещнах Димитър.

– Какво става? – попита той.

– Майка ни… Не иска да помогне.

Той въздъхна:

– Знам… И при мен е така. Но аз имам жена до себе си. Ти си сама…

Понякога се чувствам като затворник в собствения си живот. Всяка сутрин ставам в 5:30, приготвям закуска, будя децата, тичам до училище и после на работа. Вечер ги прибирам от съседи или ги намирам сами вкъщи. Понякога Калоян гледа Елица, докато Марияна рисува по стените.

Съседите започнаха да шушукат:

– Горките деца… Майка им все я няма.

А аз? Аз съм навсякъде и никъде едновременно.

Една вечер Калоян ме попита:

– Мамо, защо баба не идва вече?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах го силно:

– Понякога хората забравят кое е важното… Но ние ще се справим.

Преди седмица получих писмо от училището – ако още веднъж закъснея да взема Марияна, ще извикат социалните служби. Страх ме е. Страх ме е да не загубя децата си заради бедността и самотата.

Всяка вечер се моля за чудо. Понякога си мисля дали не сгреших някъде по пътя – дали не трябваше по-рано да потърся помощ или да замина за чужбина като толкова други майки?

Но после виждам как трите ми деца спят сгушени едно до друго и знам – за тях ще продължа да се боря.

Кажете ми – има ли надежда за самотните майки в България? Или сме обречени да носим всичко сами?