Седмица без сън: Как една нощ промени завинаги мъжа ми и разби семейството ни

— Не мога повече, Мария! — гласът на Петър беше дрезгав, очите му — подпухнали и червени. Стоеше на прага с куфар в ръка, а аз държах нашата малка Деси, която се беше разплакала от шума. — Просто… трябва да си тръгна.

Сърцето ми се сви. Не беше първият ни скандал, но този път нещо беше различно. Петър не крещеше, не хвърляше чаши. Гласът му беше празен, сякаш вече го нямаше тук. — Къде ще отидеш? — прошепнах аз, макар че вече знаех отговора.

— При нашите. Майка ми каза, че ще ми помогне да си подредя мислите. — Той не ме погледна. Само затвори вратата след себе си и остави тишината да се стовари върху мен като олово.

Така започна седмицата на безсънните нощи. Деси плачеше всяка вечер, търсеше баща си. Аз стоях до прозореца, гледах празната улица и се чудех какво направих грешно. Майка ми идваше всеки ден и повтаряше едно и също:

— Мъжете са слаби, Мария. Като ги притиснеш малко повече, чупят се. Твоят просто е пречупен.

— Не е ли нормално да очаквам подкрепа? — питах я аз с гняв и отчаяние.

— Ти си майка. Ти трябва да си силната. — Тя ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

Всяка вечер се опитвах да заспя, но мислите ми не ми даваха покой. Въртях се в леглото, слушах тишината и се чудех дали Петър мисли за нас. Дали изобщо му липсваме? Или вече е решил, че животът без мен е по-лесен?

На третата нощ телефонът ми иззвъня. Сърцето ми подскочи — беше Петър.

— Как е Деси? — попита той тихо.

— Добре е. Пита за теб всяка вечер. — Гласът ми трепереше.

— Ще дойда да я видя утре. — И затвори.

Не дойде. Нито на следващия ден, нито по-следващия. Майка му ми звънна веднъж:

— Оставете го на мира, Мария. Петър има нужда от време. Вие двете само го натоварвате.

Стиснах зъби и не казах нищо. Но вътре в мен всичко крещеше. Как може майка му да ме обвинява? Аз ли го накарах да избяга? Аз ли съм виновна, че той не издържа?

Деси започна да се буди посред нощ и да плаче неудържимо. Прегръщах я силно и й шепнех:

— Татко ще се върне, миличка. Всичко ще бъде наред.

Но не вярвах на думите си.

На петата нощ вече не издържах. Отидох при майка ми и избухнах:

— Защо винаги аз трябва да съм силната? Защо никой не пита как се чувствам аз?

Тя ме погледна уморено:

— Защото така е устроен светът, Мария. Жените носят всичко на гърба си.

— А ако не мога повече?

— Ще можеш. Защото нямаш избор.

Върнах се у дома и седнах на пода в кухнята. Плаках дълго и тихо, за да не събудя Деси. Спомних си първите ни години с Петър — как се смеехме до късно през нощта, как мечтаехме за дом и семейство. Кога всичко се обърка толкова много?

На седмия ден Петър се появи на вратата без предупреждение. Изглеждаше още по-уморен и посивял.

— Мога ли да видя Деси? — попита тихо.

Пуснах го вътре. Той седна до леглото й и я погали по косата. Деси се усмихна насън.

— Не знам какво ми става — прошепна той към мен. — Не мога да спя, не мога да мисля… Всичко ме боли.

— И мен ме боли — отвърнах аз със сълзи в очите. — Но не избягах.

Той наведе глава:

— Не съм силен като теб.

— Никой от нас не е силен сам — казах тихо.

Тази нощ спахме в различни стаи, но поне под един покрив. На сутринта Петър си тръгна пак при родителите си, без обещания кога ще се върне.

Останах сама с Деси и с въпроса: колко още трябва да издържа? Колко още ще чакам някой друг да бъде силен за мен?

Понякога се чудя: ако бях по-малко строга или по-малко изискваща, щеше ли Петър да остане? Или просто някои хора никога не са готови за тежестта на семейството?

Кажете ми вие: Кога една жена има право да се пречупи? И кой ще я държи тогава?