Остави ме в деветия месец, а след три години поиска прошка

„Не мога повече, Мария. Не съм готов за това дете. Не съм готов за теб.“

Гласът на Петър още кънти в ушите ми, макар да са минали години от онази нощ. Беше късна есен, дъждът барабанеше по прозорците на малката ни квартира в Люлин. Седях на ръба на леглото, с огромен корем, а той стоеше до вратата с куфар в ръка. Очите му бяха пълни със страх и вина, но не направи и крачка към мен. Само повтори тихо: „Извинявай.“

Тогава не можех да изрека и дума. Сълзите ми се стичаха безшумно по бузите, а вътре в мен се бореха отчаяние и гняв. Осем години бяхме заедно. Осем години, в които никога не живяхме под един покрив – всеки със своите навици, приятели, страхове. Когато разбрах, че съм бременна, Петър предложи да се оженим. Не беше романтично предложение – по-скоро паническо решение на двама души, които не знаят какво да правят с живота си.

Майка ми беше против – „Той не е човек за семейство, Марийче! Ще те остави сама!“ – повтаряше тя. Аз обаче вярвах, че любовта ще ни спаси. Че детето ще ни сближи. Че ще се научим да бъдем семейство.

Но ето ме – сама в деветия месец, с празен хладилник и празно легло до себе си.

Родих Георги на 17 декември. Беше най-студената зима от години. Майка ми дойде от Пазарджик да ми помага, а аз се чувствах като провал – не само като жена, но и като майка. Всяка вечер гледах снимката на Петър на шкафа и се чудех какво не съм направила както трябва. Защо избяга? Защо точно тогава?

Първите месеци бяха ад. Георги плачеше по цяла нощ, а аз нямах сили дори да се изкъпя. Майка ми се опитваше да ме подкрепя, но често избухвах и по нея. „Ще се оправиш, Марийче! Жената е силна!“ – казваше тя и ми носеше чай с липа.

Парите не стигаха за нищо. Работех от вкъщи като преводач на свободна практика – превеждах инструкции за бойлери и гаранционни карти за перални. Понякога Георги спеше в скута ми, докато траках по клавиатурата. Съседките ме гледаха със съжаление – „Горката Мария, мъжът ѝ я остави с бебето…“

Петър не се обади нито веднъж. Не изпрати пари, не попита как сме. Изчезна напълно – сякаш никога не е съществувал.

Годините минаваха бавно. Георги растеше – първа дума, първа крачка, първа температура. Всяко постижение беше белязано от липсата на баща му. Понякога го виждах да гледа другите деца в парка – как ги държат за ръка двама родители – и очите му се пълнеха с въпроси, които още не можеше да изрече.

С майка ми станахме екип – тя готвеше и чистеше, аз работех и учех Георги на букви и цифри. Понякога вечер си позволявах да мечтая – какво би било, ако Петър беше останал? Дали щяхме да сме щастливи? Или просто щяхме да се караме пред детето?

Точно когато започнах да вярвам, че съм го преживяла напълно, една вечер през март някой позвъни на вратата.

Отворих и го видях – Петър стоеше на прага, по-стар, с побеляла коса и уморени очи. В ръцете си държеше плюшено мече.

– Може ли да поговорим? – прошепна той.

Стоях като вцепенена. Майка ми излезе от кухнята и го изгледа строго:
– Какво търсиш тук след толкова време?

– Дойдох да поискам прошка… Искам да видя сина си.

В този момент Георги се появи зад мен – с големи кафяви очи и рошава коса.
– Мамо, кой е този чичко?

Петър коленичи пред него и очите му се напълниха със сълзи.
– Аз съм… аз съм твоят татко.

Георги се скри зад мен и ме хвана за ръката.
– Мамо, защо татко плаче?

Не знаех какво да кажа. Сърцето ми туптеше лудо – между гнева и надеждата.

Петър остана на прага дълго време. Разказа ми как е заминал за Германия да работи на строежи, как е живял в самота и вина. Как всяка Коледа си е представял как духаме свещичките на тортата без него.

– Знам, че не заслужавам прошка – каза той тихо. – Но ако има начин… ако мога поне малко да бъда част от живота ви…

Майка ми го изгледа строго:
– Прошката не е дума, Петре! Прошката е дело!

Георги го гледаше с любопитство и страх.
– Ще дойдеш ли пак? – попита той тихо.

Петър кимна със сълзи в очите.
– Ако мама позволи…

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и мислех за всичко преживяно – болката, самотата, силата, която открих в себе си. Мислех за Георги – заслужава ли да познава баща си? Мога ли да простя?

Сутринта седнах до прозореца с чаша кафе и гледах как слънцето огрява панелките отсреща. Вътре в мен бушуваха стари рани и нови надежди.

Може ли човек наистина да прости такова предателство? Или някои рани остават завинаги отворени?

Какво бихте направили вие на мое място?