Страхът да напуснеш, когато другият не може без теб: Историята на един брак на ръба

– Митко, пак ли ще се прибираш толкова късно? – гласът на Мария трепери, докато стои на прага на кухнята, с престилка, изцапана с брашно.

В този момент усещам как гърлото ми се свива. Не защото съм закъснял – това се случва почти всяка вечер – а защото знам, че пак ще трябва да лъжа. Поглеждам я – очите ѝ са уморени, косата ѝ е вързана на небрежен кок, а ръцете ѝ треперят леко. Виждам я така всеки ден от години. И всеки ден усещам как нещо в мен умира.

– Имаше много работа в офиса, Мария. Шефът пак ни задържа до късно – изричам автоматично и се опитвам да избегна погледа ѝ.

Тя въздъхва и се обръща към печката. Чувам как тенджерата клокочи. Мирише на картофена яхния – любимото ми ястие, което вече не мога да понасям. Всяка вечер едно и също. Всяка вечер едни и същи думи.

Когато се запознахме с Мария, бях на двайсет и пет и вярвах, че любовта ще ни спаси от всичко. Тя беше слънчева, усмихната, пълна с мечти. Аз – амбициозен, уверен, готов да покоря света. Приех я в живота си с цялото си сърце. Предложих ѝ брак на брега на морето във Варна, под звездите. Тя плака от щастие.

Сега плаче от самота.

– Митко, не мога повече така… – прошепва тя една вечер, докато седим мълчаливо пред телевизора. – Чувствам се сама дори когато си тук.

Не ѝ отговарям. Какво да кажа? Че и аз се чувствам сам? Че отдавна не усещам топлина между нас? Че мисълта за развод ме преследва всяка нощ?

Вместо това ставам и отивам в банята. Пускам водата и оставям сълзите да се смесят с капките по лицето ми.

Мария не работи откакто роди нашата дъщеря – малката Ива. Тя е всичко за нея. Но за мен… За мен Мария стана сянка на жената, в която се влюбих. Прекарва дните си вкъщи, готви, чисти, грижи се за Ива и за мен. Не излиза с приятелки, не ходи никъде сама. Когато я питам защо не си намери работа или хоби, тя само свива рамене:

– Кой ще гледа детето? А и ти имаш нужда от мен вкъщи…

Не знам кога започнах да се задушавам. Може би когато разбрах, че тя няма други хора освен мен и Ива. Че ако си тръгна, светът ѝ ще рухне.

Една вечер се прибирам по-рано от обикновено. Влизам тихо и чувам как Мария говори сама в кухнята:

– Ако Митко си тръгне… какво ще правя? Как ще живея?

Сърцето ми се свива от вина. Не мога да я оставя така. Но не мога и да остана.

Започвам да излизам все по-често с приятели. Веднъж дори срещнах една жена – Елена – разведена майка от квартала. Говорихме дълго за живота, за мечтите, за това какво е да си самотен в брак. Не направих нищо нередно, но усещах как душата ми се пробужда до нея.

Една нощ Мария ме чака будна:

– Митко… ти обичаш ли ме още?

Мълча дълго.

– Не знам… – прошепвам най-накрая.

Тя започва да плаче тихо. Не истерично, не обвинително – просто тихо, сякаш се предава.

– Ако си тръгнеш… аз няма да мога без теб…

Тези думи ме преследват дни наред. Виждам я как се грижи за Ива, как подрежда дрехите ми, как ми глади ризите за работа. Виждам колко е зависима от мен – не само финансово, но и емоционално. Тя няма никого друг.

Опитвам се да говоря с нея:

– Мария, трябва да променим нещо. Не можем да живеем така.

– Аз ще направя всичко! Само не ме оставяй! – хваща ме за ръката отчаяно.

– Не става дума само за мен… Трябва ти живот извън този дом. Приятели, работа…

Тя клати глава:

– Не мога… Страх ме е.

Виждам страха в очите ѝ – страхът от самота, от неизвестното, от това да бъде сама срещу света. И този страх ме парализира повече от всичко друго.

Майка ми казва:

– Митко, мисли за детето! Как ще ѝ обясниш?

Баща ми мълчи – той винаги е бил човек на делата, не на думите.

Колегите ми шушукат зад гърба ми:

– Митко май има друга…

А аз нямам никого – само себе си и страха си.

Една сутрин Ива ме пита:

– Тате, защо мама плаче нощем?

Не знам какво да ѝ кажа.

Седя на балкона с чаша кафе и гледам към панелките отсреща. Навсякъде има семейства като нашето – хора, които живеят заедно по навик или страх, а не по любов.

Питам се: ако си тръгна, ще я съсипя ли? Ако остана – ще съсипя себе си?

В България хората рядко говорят открито за разводите си. Всички се страхуват от мнението на съседите, от приказките по пейките пред блока. Но кой мисли за истинските чувства?

Вечерта сядам до Мария и я гледам дълго в очите:

– Мария… трябва да решим какво ще правим с живота си. Не мога повече така.

Тя ме гледа уплашено:

– Моля те…

Не знам дали ще намеря сили да си тръгна или ще остана в този капан още години наред.

Понякога се чудя: колко хора живеят така? Колко от вас са останали само защото ги е страх да напуснат? Кажете ми… има ли изход?