Деца на масата: Вечерята, която забравих

– Мамо, аз бях първи! – извика Виктор, докато стискаше в ръката си последната коричка хляб.
– Не е честно! – разплака се малката Мария, а очите ѝ се напълниха със сълзи. – Вчера ти изяде последното яйце!

Седя на ръба на леглото, с лице в шепите си, и се чудя как да им обясня, че тази вечер няма да има нищо повече. Че хладилникът е празен, че портмонето ми е празно, че надеждата ми е празна. Вече трета седмица не съм получавала заплата, а обещанията на шефа ми в шивашкия цех се изпаряват с всяко ново утро. „Ще има пари, търпение, Цвети“, казва той, но търпението ми се топи, както се топи и последната ми сила.

– Мамо, гладна съм – прошепва Мария, а гласът ѝ е толкова тих, че едва я чувам. Сърцето ми се свива. Как да ѝ кажа, че няма? Как да ѝ кажа, че майка ѝ не може да я нахрани?

Виктор се опитва да бъде силен, но виждам как тайно бута половината си коричка към сестра си. „Вземи, Маре, аз не съм толкова гладен“, казва, но знам, че лъже. На десет години вече е научил да се жертва. Това ли е детството, което заслужават децата ми?

В кухнята е студено. Газовата бутилка е почти празна, а сметката за тока чака на масата, като укор. Поглеждам през прозореца – навън е тъмно, а лампите на съседите светят весело. Чувам смях, мирише на пържени картофи и кюфтета. Нашата къща е тиха, само стомасите ни къркорят.

– Цвети, ще се оправим – казва ми майка ми по телефона, но гласът ѝ е уморен. Тя самата живее с пенсия, която не стига за лекарства. Не мога да я моля за помощ. Баща ми почина преди две години, а брат ми е в чужбина – праща пари, когато може, но и той има семейство.

Вечерта се проточва. Децата се сгушват едно до друго на дивана, гледат старите анимации по телевизията. Аз седя до тях, галя косите им и се моля да заспят по-рано, за да не усещат глада. Когато най-сетне затворят очи, се промъквам в кухнята и броя стотинките в буркана. Два лева и петдесет. За хляб и малко мляко – утре. Ако нещо остане, ще купя и ябълка, да им разделя на две.

Сядам на масата и се разплаквам. Не мога повече. Чувствам се безполезна, провалена, смачкана. В училище Мария ми разказва, че децата я подиграват, че няма хубави дрехи. Виктор мълчи, но знам, че и той страда. Понякога се връща с разкъсани обувки, а аз ги кърпя, докато не се разпаднат съвсем.

Съседката, леля Пенка, понякога ни носи супа или парче баница. „Знам какво е, Цвети, и аз съм минала през това“, казва тя. Но гордостта ми не ми позволява да моля за помощ. Винаги съм вярвала, че ще се справя сама, че ще бъда силна заради децата си. А сега се чувствам като сянка на себе си.

Една вечер Виктор ме попита:
– Мамо, защо татко не се връща?

Замръзнах. Как да му обясня, че баща им избяга, когато разбра, че животът с нас е по-труден, отколкото си е представял? Че избра по-лесния път, остави ни с празни обещания и още по-празен хладилник? „Татко е далече, Вики, но ние сме заедно“, казах, а сълзите ми капеха по възглавницата му.

Понякога си мисля да замина и аз – да оставя всичко, да отида в Германия, както брат ми. Но кой ще гледа децата? Кой ще им бъде майка и баща? Не мога да ги изоставя, не мога да ги предам. Те са всичко, което имам.

Веднъж, когато вече бях отчаяна, отидох в социалните. Жената зад бюрото ме погледна с безразличие:
– Има много като вас, госпожо. Подайте молба, ще ви се обадим.

Излязох навън, а въздухът ми се стори по-тежък от всякога. Не искам да съм просто поредният случай, не искам децата ми да растат с усещането, че са никои. Искам да им дам дом, топлина, сигурност. Но как, когато всичко се разпада?

Всяка вечер, когато ги завивам, им обещавам, че утре ще е по-добре. Че ще има хляб, че ще има смях, че ще има надежда. А после, когато остана сама, се питам дали не ги лъжа. Дали не ги предавам, като им давам празни обещания, както баща им направи с нас.

Понякога си представям, че някой ще чуе моята история. Че ще разбере какво е да си майка в България, да се бориш всеки ден, да даваш всичко, а пак да не стига. Че ще се намери някой, който да помогне – не само на мен, а на всички като мен. Защото знам, че не съм сама. Знам, че има още много майки, които броят стотинките вечер, които се молят децата им да заспят преди да усетят глада.

Сега, докато пиша тези редове, децата ми спят. В стаята е тихо, само часовникът тиктака. Утре ще стана рано, ще отида на работа, ще се усмихна, ще се преструвам, че всичко е наред. Защото така правят майките. Но вътре в мен има една празнина, която не мога да запълня.

Питам се: Колко още ще издържа? Колко още ще трябва да се борим сами? Има ли някой, който наистина чува майчините сълзи, когато децата заспят гладни?