Ако майка му е толкова богата, нека тя плаща издръжката: Цената на гордостта и оцеляването

– Не мога да повярвам, че пак закъсняваш с наема, Ели! – гласът на хазяйката ми, леля Пенка, отекна през тънката врата, докато аз се опитвах да успокоя малкия си син, Виктор, който плачеше, защото нямаше с какво да му намажа филията.

Стиснах зъби и се престорих, че не чувам. Вече бях свикнала с гласа ѝ, с упреците, с погледите на съседите, които сякаш брояха всяка стотинка, която харчех. В този момент телефонът ми иззвъня. Мария, най-добрата ми приятелка, настояваше да се видим. „Имам нещо важно да ти кажа, Ели! Не можеш повече така!“ – звучеше решително.

Срещнахме се в малкото кафене до пазара. Мария ме гледаше право в очите, докато разбъркваше кафето си. – Ели, трябва да поискаш издръжка от Петър. Не е честно да се мъчиш сама, докато той си живее живота с новата си приятелка и майка му раздава пари наляво-надясно.

Погледнах я уморено. – Не искам да се моля, Мария. Не искам да се чувствам като просяк. А и знаеш каква е майка му – ще ми хвърли някой лев, ще ми подхвърли някоя обида и после ще разказва на всички как съм се продала за пари.

Мария въздъхна. – Гордостта няма да нахрани Виктор. Помисли за него, не за себе си.

В този момент вратата на кафенето се отвори и влезе самата Галя – бившата ми свекърва. Висока, с безупречно поддържена коса и скъпа чанта, която сигурно струваше повече от всичко, което притежавах. Усмихна се студено и се приближи до нашата маса.

– Ели, здравей. Донесох нещо за Виктор – каза тя и сложи на масата огромна кутия с играчки и дрехи, които изглеждаха като току-що излезли от витрината на мола.

– Благодаря – казах тихо, но вътре в мен всичко кипеше. Знаех, че тези подаръци са просто начин да ми покаже колко по-добре може да се грижи за сина ми. Мария ме сръчка под масата.

– Галя, може би е време да поговорим за издръжката – каза тя, без да ми даде възможност да реагирам.

Галя се усмихна още по-широко. – О, Ели, знаеш, че винаги съм готова да помогна. Но Петър има ново семейство, нови отговорности. Не е лесно за никого. Ако имаш нужда от нещо, просто кажи.

– Имам нужда от сигурност за Виктор, не от подаяния – изстрелях, без да се замисля. Галя се намръщи.

– Не бъди неблагодарна, Ели. Много майки биха се радвали на такава помощ.

– Много майки не трябва да избират между гордостта си и хляба за детето си – отвърнах и станах рязко от масата.

Вървях по улицата, а дъждът се стичаше по лицето ми, смесвайки се със сълзите. Вкъщи Виктор ме посрещна с усмивка, държейки новата си играчка. Сърцето ми се сви. Дали не бях прекалено горда? Дали не вредях на сина си, защото не исках да приема помощ от хора, които ме презираха?

Седнах до прозореца и започнах да броя стотинките си. На следващия ден трябваше да платя наема, а парите не стигаха. През нощта не можех да заспя. Спомних си как Петър си тръгна преди две години, как майка му ме нарече „неподходяща“ за сина ѝ, как всички в квартала ме гледаха с жал и презрение.

На сутринта Мария дойде у дома. – Ели, не можеш да се бориш сама. Не е срамно да поискаш това, което ти се полага. Виктор има право на баща, а ти – на подкрепа.

– Ами ако започнат да ме съдят? Ако Галя реши да ми вземе детето? – прошепнах, страхът ме душеше.

– Ти си най-добрата майка, която познавам. Не позволявай на страха да те спре – каза Мария и ме прегърна.

Събрах смелост и се обадих на Петър. Гласът му беше студен, но се съгласи да се срещнем. В заведението той седеше срещу мен, избягваше погледа ми.

– Петър, не искам подаяния. Искам да си поемеш отговорността като баща. Виктор има нужда от теб, а аз – от помощ. Не за мен, а за него.

Той замълча дълго. – Галя ще се погрижи за всичко. Аз… не знам дали мога да дам повече.

– Не искам Галя да купува любовта на сина ни. Искам ти да бъдеш до него. Ако не можеш, поне помогни финансово. Това е твой дълг.

Петър кимна, но видях, че не е убеден. Прибрах се у дома с усещането, че съм загубила още една битка. Но тази вечер, докато гледах Виктор как спи, разбрах, че не мога да се откажа. За него трябва да съм силна, дори когато съм на ръба.

Седя сега до прозореца, слушам дъжда и се питам: Дали гордостта ми струва повече от спокойствието на сина ми? Дали някога ще мога да простя на себе си, ако не му дам това, от което има нужда? Какво бихте направили вие на мое място?