Денят, в който музиката замлъкна: Майчина борба между поколенията

— Стига вече, Мария! Не виждаш ли, че детето пак плаче? — гласът на свекърва ми, Стоянка, проряза въздуха като нож. Беше късен следобед, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на панелката ни в Люлин. Дъщеря ми, малката Елица, пищеше с цяло гърло вече трети час. Бях я прегръщала, люлеела, пеела й „Зайченцето бяло“, но нищо не помагаше.

Стоях до леглото й, с ръце, които трепереха от умора. Погледнах към Стоянка — лицето й беше свито, очите й ме пронизваха. — Може би има колики — прошепнах, сякаш се извинявах.

— Колики, колики! По наше време децата не ревяха така! — изсумтя тя и се обърна към сина си, Петър, който се преструваше, че работи на лаптопа в хола. — Петре, кажи нещо на жена си!

Петър вдигна глава, погледна ме виновно и пак се зарови в екрана. В този момент усетих как гневът и отчаянието се смесват в мен като гореща лава. Исках да изкрещя, да избягам, да се скрия някъде, където никой няма да ме съди за това, че не мога да успокоя собственото си дете.

— Мамо, моля те… — започнах тихо, но Стоянка вече беше до мен. Взе Елица от ръцете ми с рязко движение.

— Дай я насам! Ще видиш как се прави! — каза тя и започна да я люлее грубо. Елица се разплака още по-силно.

— Не така! — извиках аз и посегнах да я взема обратно. Стоянка ме изгледа с презрение.

— Ти нищо не разбираш! Младите днес сте разглезени! Само телефони и интернет ви интересуват. Не знаете какво е истински живот!

Сълзите ми напираха. Чувствах се като провал — като майка, като съпруга, като човек. В този момент телефонът ми изписука — съобщение от майка ми: „Как сте? Да донеса ли нещо от пазара?“ Не й отговорих. Не исках още един човек да види колко съм безсилна.

В кухнята Стоянка продължаваше да мърмори: — Като бях млада, работех по две смени във фабриката и пак гледах две деца! Не съм ревала като теб!

Петър най-накрая стана и дойде при нас. — Мамо, остави Мария да си гледа детето. Тя знае най-добре какво й трябва.

Стоянка го изгледа така, сякаш го вижда за първи път. — Ти ли ще ми кажеш? Аз те отгледах!

В този момент Елица изведнъж спря да плаче. Всички замръзнахме. Стоянка я държеше неловко, аз стоях до нея със стиснати юмруци, а Петър ни гледаше объркано. Тишината беше по-тежка от всеки вик.

— Може би просто беше уморена — прошепнах аз.

Стоянка не каза нищо. Остави Елица в креватчето и излезе от стаята. Чух как затръшва вратата на балкона и запалва цигара.

Петър ме прегърна неловко. — Извинявай… Просто… тя е такава…

— Знам — казах тихо. — Но понякога имам чувството, че никога няма да бъда достатъчно добра за нея. Или за теб.

Той ме погледна изненадано. — Не говори така…

Но думите вече бяха изречени. В този момент осъзнах колко самотна се чувствам в собствения си дом. Всички очакваха от мен да бъда силна, търпелива, идеална майка и снаха. А аз просто исках някой да ме прегърне и да ми каже: „Добре се справяш.“

Вечерта седнахме на масата за вечеря. Стоянка мълчеше и ядеше бавно. Петър се опитваше да поддържа разговор за времето и новините, но никой не слушаше. Елица спеше в другата стая — най-сетне спокойна.

След вечерята Стоянка стана и започна да мие чиниите с трясък.

— Мамо, остави ги — казах аз тихо. — Аз ще ги измия.

— Не си длъжна да вършиш всичко сама! — изсъска тя.

Погледнах я уморено. — Понякога имам чувството, че каквото и да направя, все е грешно.

Тя спря за миг, обърна се към мен и за първи път видях нещо различно в очите й — може би умора, може би тъга.

— И аз така се чувствах навремето — прошепна тя едва доловимо.

Стояхме една срещу друга в тясната кухня, две жени от различни поколения, свързани от болката и любовта към едно дете.

Тази нощ не можах да заспя дълго време. Слушах равномерното дишане на Елица и се чудех: ще успея ли някога да намеря хармония между очакванията на другите и собствените си мечти? Ще мога ли да простя на себе си за всички моменти на слабост?

А вие как се справяте с напрежението между поколенията у дома? Кога за последно някой ви каза: „Добре се справяш“?